— Съжалявам — промълвих аз. — Бил си малко момче. Трябва да е било много трудно.
— Още по-трудно е било за Каролайн — отвърна той и се обърна.
Насочих вниманието си към виконта, който оглеждаше намръщено кръглата стая.
— Би трябвало да усетя насилствената й смърт, но не чувствам нищо подобно. Когато човек взема решение да сложи край на живота си, той прави изключително мъчителен избор. Измъчват го съмнения, мъка, тревога, ужас. Не е лесно да се убедиш сам, че смъртта е за предпочитане. Аз обаче не усещам нищо от това, което тя трябва да е преживяла тук. Абсолютно нищо. Странно. Обикновено чувствам много силно тези неща.
— Сър — обадих се аз. — Каролайн не е била добре. Може би мозъкът й просто не е реагирал по начина, по който би реагирал вашият или моят. Може би просто не е трябвало да взема никакво грандиозно решение. Може би е решила спонтанно да сложи край на живота си.
— Възможно е, разбира се — отвърна той, но челото му остана все така смръщено. Изведнъж се обърна към съпруга ми е се изсмя. — Струва ми се, Лорънс, че това легло е използвано от един от твоите далечни предци, за да забавлява живеещите в съседство дами. Може би дори е държал в тази кула някаква любовница, скрита от съпругата му. Това, разбира се, са предположения.
— Трябва да е бил Лейланд Линдхърст — обясни графът, — прадядо ми. Репутацията му няма да издържи и най-повърхностен оглед. Живял е много дълго и казват, че отишъл на другия свят с усмивка на уста. — Обърна се към мен. — Ще ти покажа един негов портрет, Анди. Интересно какво ще ти бъде мнението — дали според теб е бил напастта на района.
Лорд Уейвърлий се обърна и излезе от стаята. Чух стъпките му надолу по тясното стръмно стълбище. Погледнах отново към мястото, където бе паднала Каролайн. Потреперих.
— Хайде, Анди — обади се току зад мен Лорънс. — Това място кара душата ми да се гърчи, въпреки всичките тези забавни теории за проклетото легло.
Разбрах точно какво имаше предвид.
— Много съжалявам, сър — промълвих аз и го хванах за ръката. — За Каролайн.
Запазих за себе си мнението за някогашния граф и използването на кулата за незаконни любовни връзки.
Джон ни последва надолу по стълбите.
Следобед с Джордж отидохме в конюшнята. Докато Ръкър оседлаваше Малката Бес, се появи Джон и премигна, като ме видя.
— Мислех, че си с Джудит и мис Гилбанк. Или с мис Крислок. Тя май те търсеше.
— Ще ги видя всичките по-късно. Първо искам да си проясня главата.
Той ми се усмихна криво.
— Какво има в главата ти, което трябва да се прояснява?
Помислих си за проклетите писма и семето на страха, което бяха посели в мен. Поклатих глава.
Оставихме Малката Бес в двора на конюшнята и отидохме да вземем Темпест.
Той видя първо господаря си, а после и мен. Готова съм да се закълна, че не знаеше какво да прави. Стоеше на място и местеше поглед ту към единия, ту към другия, като клатеше голямата си глава.
— Достатъчно, хулиган такъв — извика Джон. — Аз съм твоят господар, не това момиченце тук, което не успява да задържи лоялността дори на кучето си.
— Както изглежда сега си отмъщавам — отвърнах аз.
В този момент се появи Джордж, вирнал високо опашка, като лаеше с всяка стъпка. По пътя вдигна някаква пръчка.
Темпест изпръхтя и тръгна към тази част от оградата, до която бяхме застанали.
— Хвърли пръчката на Джордж — рече младият мъж и мина през портичката, за да хване юздата на жребеца. — Надалеч. Трябва да изразходи планините от храна, които поглъща.
Така и направих; пръчката падна няколко метра по-нататък.
— Страхувам се, че лейди Уейвърлий го храни всеки път, когато се приближи до нея — рекох аз, като поставих длан над очите си, за да ги предпазя от ярката слънчева светлина. — Дава си душата за него не по-малко, отколкото за своя съпруг.
Докато Джон оседлаваше Темпест, аз хвърлих пръчката отново, поборих се с Джордж, когато ми я донесе, и поне за пет минути забравих, че нещо в Девбридж Манър не беше наред. Колкото и да ми се искаше да не обръщам внимание на това, което бе писал баща ми, а то не беше кой знае какво, нещо наистина не беше както трябва.
Най-сетне и двамата яхнахме конете си, а Джордж в крайна сметка реши да остане. Той се забавляваше истински, като си играеше с Джаспър. Джаспър можеше да хвърля пръчката много по-далеч и териерът имаше възможност да скача и да тича, да души цветята и храстите, и да си прекара страхотно, преди да върне пръчката, както диктуваха правилата на играта. Тази дейност нямаше да позволи коремът му да надебелее толкова, че да започне да го събаря.
Малката Бес се изправи на задните си крака и изви глава, когато се настаних на гърба й. Веднага се приведох напред и я погалих по врата.