Усетих я как се извива във въздуха и опитва да ме хвърли. В същия момент разбрах, че няма да успее да запази равновесие. Мина на сантиметри над оградата, но миг преди копитата й да докоснат хлъзгавата кал от другата страна, тя изцвили от гняв и болка, и измъкна юздата от ръката ми. Докато падаше върху съборените дървета, аз скочих и се приземих по гръб върху някакъв лек наклон. Започнах да се търкалям надолу. Вкопчвах се в тревата, опитвайки да се спра. Ударих главата си в нещо и усетих изгаряща болка по целия череп.
Преди всичко пред очите ми да стане черно, чух болезнения писък на Малката Бес, която падна точно в този момент. После престанах да чувам.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Не желаех да отварям очи. Не исках да се връщам, защото знаех, че няма да ми хареса. Усетих ръце около тялото си — ръцете на Джон. Почувствах ударите на сърцето му в бузата си, бързи, силни, и отворих очи, тъй като знаех, че се притеснява много за мен. Видях го като през мъгла и премигнах няколко пъти.
Опитах да вдигна ръка, но не успях.
— Ти си тук, нали?
Той ме хвана нежно за ръката и я постави внимателно отново край тялото ми.
— Да, тук съм, и няма да ходя никъде. Как се чувстваш?
Усетих как ръцете му ме обхванаха по-силно. Не изпитах страх, а по-скоро — сигурност; почувствах се обичана. Много приятно усещане.
— О, Боже — прошепнах аз, — пусни ме… веднага. Бързо.
Той ме пусна незабавно. Изправих се, превих се надве и повърнах в близките нарциси.
Главата ми увисна. Искаше ми се да умра, толкова силно ме болеше. В този момент пак усетих ръцете му, които ме обхванаха. Избърса устата ми с кърпичката си и ме вдигна отново.
— Така по-добре ли е?
— Да, но главата ми или ще падне, или ще се разцепи. Ще бъде грозна картинка. Иска ми се да можеш да я спреш. И изобщо не ми харесва.
— Не те обвинявам. Първо си полежи неподвижно и ме слушай. Не е нужно да мислиш или да правиш каквото и да било друго, просто слушай и не мърдай. Така. Дишай бавно, леко. Добре. Когато укротих Темпест след скока, се обърнах и видях как Малката Бес се върти във въздуха, а ти излиташ над главата й. Какво стана? Тя да не би да се подхлъзна? Как успя да те хвърли? Ако желаеш и мислиш, че си в състояние, можеш да говориш.
Очите ми се отвориха, тъй като спомените нахлуха изведнъж в съзнанието ми. Опитах да се изправя, но той ме възпря.
— Не, не мърдай. Какво има?
— О, Боже, нещо наистина не е наред, Джон. Малката Бес беше страшно неспокойна, направо влудена. Моля те, отиди да я видиш.
— След малко. Първо да видим, можеш ли да си движиш краката?
Можех. Не исках, но можех и го направих, защото знаех, че нямаше да ме остави на мира, докато не го сторех.
Той плъзна длани по ребрата ми, после — по ръцете. А аз му го позволих. Нямах избор. И, за моя изненада, все още не бях изгубила ума и дума от ужас, а той си бе все същият — прекалено едър, прекалено силен и прекалено опасен. Беше достатъчно да го погледнеш, за да разбереш, че е опасен. И ме беше притискал до гърдите си, а аз се бях чувствала в безопасност.
— Добре, сега ще отида да видя какво става с нея — заяви най-сетне младият мъж. Пусна ме на земята и свали жокейския си жакет. Сгъна го и внимателно го подпъхна под главата ми. — Ако мръднеш, няма да остана доволен.
— В такъв случай се подготви да останеш доволен — прошепнах аз и той се усмихна.
Няколко минути по-късно Джон отново ме привлече нежно в обятията си. Започна да ме полюлява съвсем леко, съвсем бавно.
— Как е тя?
— Мисля, че няма да я загубим. Ръкър е много добър в лекуване на нараняванията, както впрочем и моят лакей Бойнтън. Десният й крак под коляното изглежда е здраво изкълчен. Има и няколко лоши наранявания по гърба. Ще видим.
— Аз мога да помогна — заявих аз. — Прекарала съм часове наред в конюшните на Диърфийлд Хол, за да се науча да се грижа за конете. О, Боже, не мога да позволя да я загубим. Вината е моя. Трябва да съм направила нещо…
— Вината не е твоя — рече със съвсем премерен тон Джон. — Успокой се.
Опитах да се съсредоточа върху лицето му, докато чертите му се изяснят. Той изглеждаше мрачен. И вбесен.
— Не съм я преуморила, нали, Джон?
— Разбира се, че не си. Ти си много добър и опитен ездач, за да направиш такова нещо. — Пое си дълбоко въздух и когато заговори отново, гласът му беше напълно лишен от каквито и да било емоции. — Както казах, на гърба й има няколко рани. Е, виж какво открих под седлото.
В ръката си държеше навита тел. Към нея бяха закрепени други къси парчета тел, насочени надолу. Всички те бяха червени от кръв, кръвта на Малката Бес.