— Познавам те, Анди. Щеше да намериш някакъв изход.
— Наистина ли го мислиш или просто се опитваш да ме ободриш?
Младият мъж се наведе и ме целуна по челото, но веднага изруга.
— Съжалявам. Няма да се повтори. Забрави, че съм го направил. Съгласна ли си?
Но аз нямаше да го забравя. Устните му ми се сториха толкова приятни и топли.
— Да, наистина мисля това, което казах. Ти имаш воля, Анди, и мозък. Все някак си щеше да се справиш. Така, а сега какво искаш да кажем на чичо ми?
Сетих се отново за писмото на баща си, заключено в кутията ми за писма. Не бях споделила съдържанието му с Лорънс. Или с когото и да било другиго. Защо? Защото всеки можеше да бъде неприятел. Само дето не можех да се сетя за нито една причина някой, особено пък съпругът ми, да иска да ми навреди. Не бях сторила нищо лошо нито на него, нито на когото и да било от обитателите на този дом. Лорънс дори не ме бе познавал преди първото си посещение, когато дойде да изкаже съболезнованията си по повод смъртта на дядо. Нищо не го бе принудило да се ожени за мен, след като се запознахме. Нито пък да дойде отново. Просто нямаше никакъв смисъл.
— Не, не искам никой да знае нищо — отвърнах аз. — Нека извършителят да се чуди дали сме разбрали или не сме.
— Съгласен съм. Какво ще кажем тогава? Че причината за инцидента е някоя заешки дупка ли?
— И за Ръкър, и за всеки, който си направи труда да погледне, ще бъде повече от очевидно, че дълбоките рани по гърба на Малката Бес нямат нищо общо с препъване в заешка дупка.
— Ще кажа истината на Ръкър. Той сам ще се грижи за нея. Ще го предупредя също така да си мълчи. Ръкър е добър човек. Тази случка ще го ядоса много. Сигурен съм, че ще я запази в тайна. Единственият, който ще знае истината е този, който е поставил бодливата тел под седлото.
— Това не ми харесва — промълвих аз и притиснах лице в рамото му.
— Тщеславието ти се проявява. Няма да позволя никой да остане с впечатление, че си некомпетентна. Не, ще обясня на всички, че заешката дупка е била наистина много дълбока и просто е нямало как да се избегне. Даже ако някой реши, че ти си оплела конците, аз ще продължа да те защитавам.
Идваше ми да го ударя, но дори не можех да стисна подобаващо ръка в юмрук.
Той се позасмя и усетих как ме стисна по-силно.
По пътя се наложи да спре още веднъж Темпест, за да повърна отново. Според мен се справи много добре със ситуацията, но ми беше толкова зле, че не ме интересуваше чак толкова.
Като се прибрахме, около мен се събраха много хора. Всички говореха и даваха мнението си, а на мен ми се искаше да ги пратя по дяволите. Джон ме остави на едно много меко канапе. Лежах със затворени очи и изглежда ту идвах на себе си, ту отново потъвах някъде.
От унеса ме извади красивият, успокоително действащ глас на Томас. Той не ме подразни, което най-вероятно означаваше, че вече се чувствам малко по-добре.
— Ето, чичо Лорънс, сложи тази мокра кърпа на челото й. Амилия винаги прави така, когато имам главоболие.
Усещането беше прекрасно.
— Благодаря — успях да промълвя аз.
— Само лежи неподвижно, Анди — обади се съпругът ми.
Усетих топлия му дъх в ухото си. Подуших нещо друго, бренди; познатият аромат ми подейства успокояващо и аз го вдишах дълбоко.
— Добре съм, Лорънс, наистина. Само ми дай още малко време.
— Чичо Лорънс, мисля, че трябва да повикаме доктор Боулдър — предложи Амилия.
— Не искам никакъв доктор да се приближава до мен, Амилия — заявих аз. — Гледай си твоята работа.
Чух как Джон се засмя.
— Просто я оставете да полежи малко на спокойствие — настоя той.
— Добре — съгласи се съпругът ми, — но работата не ми харесва. Щях да съм по-спокоен, ако Кътбърт я беше прегледал.
— Не докато съм жива — възкликнах аз. Успях да повдигна клепачи; пред очите ми изплува лицето на графа. — Ти си ми съпруг. Би трябвало ти да се грижиш за мен. Не ме мъчи. Не допускай онзи Кътбърт да се приближава до мен.
— Добре — отвърна той и преди да се унеса отново, си дадох сметка, че гласът му бе прозвучал развеселено.
А там, където се бях пренесла, беше топло, гласовете бяха неясни, болката — значително по-слаба.
Не знам кой ме е пренесъл в стаята ми. Последното нещо, което помня, преди да потъна в блажен дълбок сън с помощта на малкото лауданум от мисис Редбрест, беше лицето на Белинда.
Събудих се късно следобед. Останах да лежа без да мърдам, за да разбера дали ще усетя болка. За мое облекчение почувствах само натрапчиво главоболие. Надигнах се бавно. Белинда ме беше съблякла и ми бе сложила нощница.