Чу се поскърцване. Обърнах се. Камериерката ми, седнала на стол край леглото, беше готова да скочи.
— Не, не, миледи, не мърдайте. Все още не сте готова за движение.
— Добре съм — отвърнах аз и отпуснах крака на пода. Бях схваната, натъртена и всичко ме понаболяваше, но иначе се чувствах добре. — Заешката дупка беше дълбока — додадох и, като се сетих за Джон, се усмихнах.
Въпреки всичко.
Белинда се озова до мен за секунда. Вдигнах ръка, за да я възпра.
— Не, Белинда, аз съм съвсем добре. Мисля, че бих искала една много гореща вана. Тя сигурно ще отмие всичките ми болежки.
И щеше да ме отърве от нейното присъствие. Но веднага се разкаях за тази мисъл. Момичето се притесняваше за мен. Аз обаче исках да остана за малко сама. Проследих я с поглед; тя се обърна на няколко пъти и ме погледна смръщено, преди да излезе от стаята.
Бях уплашена. Пистолета ми. Паникьосана бръкнах под възглавницата. Беше там. Кой ли го бе поставил там? Надявах се, че Джон беше свършил тази работа. Ако беше Белинда, тя най-вероятно щеше да уведоми Лорънс. Не, сигурно е бил Джон. Дали беше позволил камериерката ми или някой друг да го види, или бе успял да се промъкне в стаята ми и да го измъкне изпод жокейската ми пола? Тази мисъл бе достатъчна да ме накара да се върна в леглото. Седнах без да изпускам пистолета от ръка, и се взрях в прозорците с дупките от решетки. Решетките, поставени заради лудостта на Каролайн.
Струва ми се, че не помръднах, докато Белинда се върна с достатъчно ведра вода да ме удави.
Час по-късно, следвана по петите от Белинда, която кършеше ръце и кудкудякаше неспокойно, напуснах Синята стая. Бях сложила стара сива рокля, избеляла от прането, и удобни обувки за ходене; бях ги носила в Диърфийлд Хол по време на разходките си из блатистите местности. Кадифената пелерина и ръкавиците бяха не по-малко стари. Този път пистолетът не бе прикрепен с каишка за бедрото ми; намираше се в джоба на пелерината. Можех да го извадя и да стрелям за секунда. Бях в състояние да се защитя и със сигурност щях да го направя, ако се наложеше. Главата ме болеше, но сега вече чувствах много по-силен гняв, отколкото болка.
Брантли стоеше край входната врата. Щом ме видя, той замръзна като гипсовата статуя на голия гръцки бог, която стоеше в един забутан ъгъл пред гостната.
— Излизам да се поразходя — обявих аз; гласът ми прозвуча студено като въздуха, който се процеждаше изпод голямата врата. — Всичко ще бъде наред, Брантли. Не се притеснявай за мен. Онова бе само една заешка дупка, много голяма дупка, но аз не съм мамино детенце. Ще се оправя. Ще се поразходя покрай потока. Там ми харесва.
Зачаках да ми отвори. Интересно дали нямаше веднага да потърси Лорънс и да го уведоми, че глупавата му съпруга е излязла да се поразтъпче из имението.
Докато прекосявах широката поляна пред главния вход, си зададох въпроса доколко разумно беше решението ми да остана тук и какво беше бъдещето ми в тази къща.
Не изглеждаше обещаващо. Потреперих, но не от студа, макар следобедното небе да имаше оловносив цвят. Не ми беше правило впечатление, но сега забелязах, че клоните на дърветата бяха съвсем оголели, напълно лишени от ярките цветни петна на есента. Зимата най-сетне бе дошла в Йоркшир. Започвах да се отърсвам от остатъчния ефект на лауданума, а проникващият до мозъка на костите страх ме избави набързо от летаргията.
Тръгнах към потока, свела глава, потънала в мисли. Бях казала на Брантли къде отивам. Никой нямаше да опита нищо; беше прекалено рисковано. Освен това как може да се размишлява нормално, когато някой се мъкне подире ти, мрънка ти в ушите и изобщо те подлудява? И тук идваше ред на най-важния въпрос. На кого можех да вярвам?
„На Джон“ — помислих си аз. Трябваше да му вярвам. Просто нямах друг избор.
Продължих да обмислям положението, да опитвам да преценя нещата, но така и не успях да открия нищо. Абсолютно нищо.
Сещах се само за желанието на Каролайн да разговаря с мен, доколкото можеше да го направи един дух.
И за злокобното присъствие в Черната стая, което продължаваше да стои там и да чака. Какво да чака?
Стигнах до брега на ручея. Увих се плътно с пелерината и седнах под една от огромните върби. Вперих поглед над сивата водна лента. Повърхността му беше съвсем спокойна, като гладка сива плоча. Нямах представа къде са отишли патиците.
В този момент си дадох сметка, че бях забравила напълно за Джордж. Той не беше в Синята стая. Надявах се, че мис Крислок или Джудит са се погрижили за него. Не знам какво щях да правя, ако нещо се беше случило с териера. Ако имах достатъчно енергия, щях да се върна и да го взема със себе си, но нямах никаква сила. Усетих как кората на върбата се впива в гърба ми.