Изправих се и застанах пред него. Стори ми се, че съм стъпила в дълбока дупка, заобиколено от черна пръст. Натежалото сиво небе бе високо над мене, а дупката потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, и аз потъвах с нея. В очите ми запариха сълзи и след миг усетих как потекоха по бузите.
Джон свали ръкавицата си. Не свалях поглед от дланта му. Пръстите му докоснаха лицето ми, избърсаха сълзите.
— Толкова малко е имало между нас — промълви той и обхвана бузата ми с дланта си, — и никога няма да може да има нещо повече. Вероятно не трябваше да ти го казвам. Честно казано думите сами излязоха от устата ми, без разрешение, явно без участието на разума ми. Но това вече няма значение, Анди. Не мога да замина преди да разбера какво става тук. Не мога да позволя да пострадаш. По-скоро бих позволил да разбия сърцето си, отколкото да оставя нещата така. Когато падна от Малката Бес едва, не умрях от ужас. Разбираш ли какво ти казвам, поне мъничко?
Дланта му беше много топла. Болката беше много дълбока.
— Да — отвърнах аз. — Разбирам.
За първи път в живота си вдигнах ръка и леко докоснах с върховете на пръстите си лицето на мъж, който не беше дядо ми. Той беше толкова топъл, бликащ от живот и страст. Плачеше ми се, защото съм такава глупачка, защото допуснах огромна грешка, съсипах живота си. Но нищо не можеше да се промени — стореното бе сторено.
Отпуснах длан.
— Какво според теб би трябвало да правим?
Джон отмести поглед от лицето ми. Беше видимо напрегнат. Признавам, че и аз се чувствах по същия начин.
— Балът е вдругиден. Гостите започват да пристигат от утре сутринта. Вече не можем да го отменим. Чичо Лорънс умуваше, докато ти си почиваше в твоята стая, но знаеше, че гостите вече са тръгнали, някои пристигат чак от Лондон. Не, балът ще се състои, а някои от гостите ще останат цели четири дни, преди да се запътят към други Коледни партита. Не остава друго, освен да бъдем нащрек. Моля те, не решавай отново, че трябва да поразмислиш насаме. Един нов опит няма да ти се размине така лесно, лично ще се погрижа за това.
— И какво точно ще направиш?
Той се усмихна и сключи леко ръце около врата ми. Наведе глава и докосна устните ми с уста. Не помръднах. Не правех нищо, само стоях в очакване мозъкът ми да експлодира от страх. Взривът обаче нямаше нищо общо със страха, а с нещо съвсем друго. Не знаех какво да правя. Е, добре де, знаех. Исках да обгърна врата му с ръце и да не го пусна повече. Но, разбира се, не го сторих.
„Вярност — помислих си аз, — обещах верността си.“ Бавно, много бавно отстъпих; бях изпълнена с такава болка, че той нямаше как да не я забележи.
— Ще се справим — заяви младият мъж. — Хайде вече да се връщаме.
Тръгнахме.
— Би ми било приятно да чуя част от историите с призраци на лорд Уейвърлий.
— Да, стига да не са свързани с някой от неспокойните духове тук, в Девбридж Манър.
Не бях съгласна с последното. Исках да знам повече за тях.
Всички се бяха събрали в гостната. Джордж беше до Джудит, поставил глава върху предните си лапи, и имаше възможно най-спокоен вид. Останалите внимателно слушаха виконта. Той вдигна за момент очи към нас и направи жест да се приближим:
— Изглеждате отново добре, миледи. Елате да чуете странния разказ за един от земевладелците край Форт Уилямс, погребал съпругата си жива в стената на своята спалня.
Джудит потрепери. Признавам, че тя имаше пълно основание при подобно въведение. Но въпреки това се усмихнах и оставих Джон да ме заведе до един от столовете.
— Моля ви, сър, разкажете ни дали ужасният земевладелец е свършил зле.
— Даже много. Съпругата не умряла. Един от неговите хора я изровил и се грижил за нея, докато се оправила. Подозирам, че са били любовници и именно това е била причината земевладелецът да я зазида, но няма кой да ни каже каква е истината. Така или иначе, човекът на земевладелеца и предполаганата за мъртва съпруга започнали да кроят планове. Жената започнала да се явява пред съпруга си. Не знам какви трикове са приложили, но го изплашили толкова много, че най-накрая той се хвърлил в Лох Нес от една скала. Мнозина твърдят, че видели как чудовището на Лох Нес го глътнало.
Джудит хлъцна. Мис Гилбанк я стисна леко за рамото и я потупа по гърба.
— Чудесен край за един зъл човек — рече тя.
Мис Крислок се обади замислено:
— Подобен род разкази би трябвало да пресекат злото. От тях косата ти наистина настръхва, Хобсън. Какво смяташ, Лорънс?