Гувернантката беше силно озадачена. Тя вдигна прекрасната сребриста хартия и остана на място, без да промълви нито дума.
— Какво има вътре, мис Гилбанк?
— Това е роклята, която ще носи на бала утре вечер — отвърнах вместо нея аз. — Какво ще кажеш?
Джудит настоя младата жена да я извади, за да може да я види, и мис Гилбанк, все така без да пророни и звук, измъкна красивия тоалет, който бях поръчала за нея. Бях задигнала една от роклите й, за да може Белинда да й вземе мерките. Беше великолепна бална рокля от златисто кадифе, с широка три сантиметра лента от златист атлаз под гърдите, с наистина много дълбоко изрязано деколте и дълги ръкави. Нямаше никакви панделки, воланчета и дантели. Беше семпла и елегантна, с класическа кройка. Щеше да изглежда превъзходно в нея.
Тя изпъна роклята пред себе си. Джудит докосна мекото кадифе и извика:
— О, Божичко, трябва да я облечете, за да ви видим. Моля ви, мис Гилбанк, още сега!
Гувернантката, която никога не губеше самоконтрол, остави внимателно дрехата в кутията и заплака.
— Олеле — обърна се към мен заварената ми дъщеря. — Мислиш ли, че не й харесала? Нали си получила точни указания за това, което желае, Анди? Може би си разбрала погрешно цвета? Или деколтето е прекалено дълбоко? Като го гледам ми се струва, че ще й стигне до кръста.
Мис Гилбанк се засмя през сълзи. Отказа да ни се покаже с роклята, като измънка някакво извинение; това щяло да стане утре вечер.
Подсвирквах си щастливо, когато излязох от покоите на Джудит. Бях забравила за цели петнайсет минути, че на някой моето присъствие в Девбридж Манър не му допадаше. Какво бе изнесла Амилия от стаята на Джон вчера? Със сигурност — не ножа, със сигурност.
Вдигнах глава и видях някакъв мъж, който сви припряно по коридора пред мен.
— Чакайте! — извиках аз. — Кой сте вие? Почакайте!
Но, разбира се, от него нямаше и следа, когато на свой ред завих на ъгъла.
— По дяволите! — изругах аз.
Стисках в ръката си пистолета. Бях готова. Не се бях вцепенила на място.
Същата вечер, облякла поредната прекрасна рокля, вечерях заедно със съпруга си в компанията на трийсет и шест гости в голямата трапезария. Бях чула, когато Брантли даваше указания на Джаспър и останалите лакеи да донесат всички удължения на масата от склада зад килера.
Масата изглеждаше великолепно. Кристалите блестяха, сребърните прибори и съдовете бяха подредени безупречно. Брантли бе наел временно още десет лакеи, така че да има по един за всеки трима от гостите.
Менюто, при чието съставяне бях послушала съветите на почти всички обитатели на Девбридж Манър, можеше да очарова дори плиткоумния кулинар, принца-регент. Имаше шестнайсет различни блюда. Преброих ги, докато ги поднасяха с изключителен финес и елегантност.
Погледнах към мис Гилбанк, красива в една от моите рокли, които бяха преправили за нея, с корсаж от воднистозелена коприна и пола от по-тъмнозелена коприна. Белинда се бе погрижила за косата й. Бях я сложила да седне до сина на един местен баронет, когото я бях чула да споменава веднъж. Тя се смееше. Погледнах към Амилия и Томас, седнали един до друг, по средата на безкрайно дългата маса. Те си говореха тихичко един на друг. За какво ли? В този момент и двамата се обърнаха, сякаш го бяха планирали предварително, за да говорят със съседите си.
Моята скъпа мис Крислок седеше от лявата страна на Лорънс. Тя се усмихваше на нещо, което й казваше той.
Всички изглеждаха в добро настроение. Не смеех да преброя колко бутилки вино се изляха в гърлата ни по време на двучасовата вечеря.
Погледнах на Джон, въпреки нежеланието си. Знаех, че това само щеше да ми причини болка, да ме накара да си задам някои въпроси и да се нарека стотина пъти глупачка. Той седеше до една от най-красивите жени, които бях виждала в живота си — лейди Елизабет Палмър. Тя бе изключително богата вдовица и не можеше да е на повече от двайсет и пет години. Предполагам, че Лорънс опитваше да ожени племенника си и я бе поканил именно заради това. Трябваше да призная, че имаше превъзходен вкус. Аз не я харесах, но и тя не се бе държала особено любезно с мен, когато бе пристигнала заедно с приятели. Беше погледнала като че ли през мен, сякаш бях прозрачна, и ми се бе приискало да я зашлевя и по двете бузи. Но във всяко друго отношение беше безупречна, дяволите да я вземат. Имаше гъста руса коса, вдигната на тила, но поне десетина кичурчета падаха по белите й рамене и прекалено разголената белокожа гръд. Дядо ми щеше да съзерцава лицето и гръдта й без да каже дума. Веднъж беше споделил, че предпочита да се възхищава мълчаливо на съвършенството. А в този случай щеше да мълчи доста дълго време.