Очевидно Джон се различаваше от дядо ми, поне в това. Той се смееше, разговаряше и не изпускаше нито една нейна дума. Повдигаше ми се.
Едва когато преминах към изключително вкусния шницел от омар, осъзнах, че ревнувам. Едва не изтървах вилицата, толкова се ужасих от себе си. Просто престанах да се храня и се втренчих натам. Двамата беседваха съсредоточено, свели глави един към друг, косата й изглеждаше още по-руса на фона на неговата тъмна коса.
Не можеше да ревнувам. Това бе лудост. Бях омъжена. Джон не можеше да ми бъде никакъв. Беше племенник на съпруга ми, следователно и мой племенник. И винаги щеше да си остане такъв. Когато се оженеше, щеше да доведе съпругата си в Девбридж Манър. И може би тя щеше да бъде Елизабет Палмър.
Той ме беше излъгал, подобно на всеки един от мъжете на този свят. И аз бях изненадана, признавам. Каква глупачка бях наистина! Джон заливаше лейди Елизабет с цялото си внимание, с хумор, с проклетото си остроумие, с наблюденията си, и го правеше само ден след като ми се бе обяснил в любов.
Беше ме лъгал.
От друга страна не желаех да стои мълчалив и мрачен и да бъде нещастен, защото не може да ме има. Освен това аз не желаех да бъда с него. Беше прекалено едър и силен… Тук едва не се задавих от смях заради смехотворното изречение, които си повтарях непрестанно.
Не, не беше смехотворно. Той беше излъгал. Като баща ми. Точно в този момент се сетих за писмото му и си дадох сметка, че не бях казала на Джон за него. Е, не беше нужно да го правя.
Започнах да беседвам със съседите си — един херцог от Манчестър, сух като кокал и със също толкова сухо остроумие, и някаква маркиза, притежателка на най-големия бюст, който бях виждала, при това в по-голямата си част — разголен. Полагах отчаяни усилия да не се взирам в този бюст, за разлика от повечето насядали в близост господа.
Разговарях оживено. Сипех остроумия и се смеех на техните остроумни прояви. Маркизата с бюста се оказа забавна, особено с приказките си за своя пекинез, от който имала цели дванайсет кученца, всичките невероятни сладурчета. Суховатият херцог пък бъбреше с охота за някакви хора в Лондон, за които никога не бях чувала, но аз се смеех и участвах в разговора, както можеше да се очаква от една домакиня. Трябваше да накарам Лорънс да се гордее с мен.
Бях облечена с бляскава сребриста рокля и знаех, че изглеждам доста добре в нея. Е, нямах толкова бяла гръд като лейди Елизабет, а косата ми беше къдрава и в нея можеха да се видят и червеникави, и кестеняви, и руси, и ръждиви цветове, подобно на букет от паднали есенни листа. Вероятно не бях и толкова модерна като нея, но… о, трябваше да престана. Не притежавах Джон. Нямаше никога да мога да го имам.
Бях голяма идиотка.
Как бе възможно да съм се променила толкова много? Та той си оставаше мъж, при това същия мъж, когото бях срещнала на три пъти в Лондон и бях успяла да го разкарам. Но само привидно.
Бях забъркала огромна каша.
Но, най-важното, в момента бях домакиня. Не някоя провинциална госпожичка. Бях графиня и, макар и бледа, знаех за какво става дума. Знаех какво и кога да правя. Изправих се, за да изведа дамите, и погледнах само към съпруга си. Усмихнах му се. Той кимна.
— Господа — рекох аз, извисила глас точно до нужната сила, за да привлека всеобщото внимание, — дамите ви напускат, за да си пиете спокойно портвайна. — Никой от тях не обърна почти никакво внимание на съобщението ми. Всички очакваха с нетърпение портвайна, брендито и един Господ знае още какво. Обърнах се към вратата и извиках, този път по-силно: — Дами, ние ще си пием брендито в гостната. Ще обсъждаме новините за Наполеон, ако изобщо има новини, за които заслужава да се говори. Ще обсъдим също кой от присъстващите господа е най-красив, най-начетен, най-очарователен.
Някои от жените се засмяха, дори ме потупаха по ръката. Други не одобриха постъпката ми, но на кой му пукаше? Не посмях да погледна към съпруга си и да видя какво мислеше той.
Мъжете бяха чули всяка моя дума. Сега се разприказваха всичките едновременно. Чух възмутени коментари, смях, викове.
По-късно Лорънс сигурно щеше да ми се накара.
В гостната повече от половината дами пожелаха да пият бренди. Поговорихме известно време за Наполеон, но скоро преминахме към бедната му съпруга, австрийската принцеса Мария Луиза, и това как Наполеон, в отчаяното си желание за наследник, я бе замъкнал в палатката си веднага, щом бе пристигнала на френска земя и бе консумирал още несключения брак.
— Наистина е шокиращи неща правят мъжете с жените — заяви лейди Палмър, която сега наистина проявяваше интерес към друго, освен мода и клюки. — Така, готови ли сте да гласувате за най-чаровния джентълмен на масата?