Повечето дами се разсмяха при тези думи.
Лейди Колдкот, която размахваше яростно ветрилото си, но в същото време се бе настанила току пред камината, се обърна към мен:
— Изказването ви беше много умно, скъпа. Определено им привлякохте вниманието. Интересно за какво ли говорят сега?
— Естествено обсъждат кой от тях ще бъде избран за най-очарователен — отговори лейди Елизабет. Засмя се и кимна към мен, сякаш ме виждаше по нов начин. — Наистина умно от ваша страна.
Маркизата с огромната гръд се обади:
— Чух да разправят, че Наполеон имал много любовници и това вбесявало Жозефин. Започнала да разправя на всеки, готов да я слуша, че Наполеон не бил чак такъв мъж. Нали се сещате какво имам предвид?
Очевидно аз не се сетих какво имаше предвид и възкликнах:
— Е, ако и сега, след като е женен за Мария Луиза, продължава с любовниците, със сигурност не е чак такъв мъж.
Всичките шестнайсет дами в гостната ме изгледаха така, сякаш бях пълна идиотка.
Елизабет Палмър се засмя.
— Скъпа графиньо, вие сте омъжена. Не мога да си представя, че Лорънс не ви е показал точно какъв мъж е.
Изгледах я без да отговоря.
Скъпата мис Крислок се обади:
— Лорд Девбридж е изключително внимателен към младата си съпруга. Търпелив е. Изпълнен е с разбиране. Подайте ми една чашка бренди, скъпа.
След тези думи, изречени с най-добри намерения, дамите ме наобиколиха. Някои многозначително повдигнаха вежди. Други се подхилкваха. Трети едва прикриха усмивки зад дланите. Амилия остана назад. Мис Гилбанк се оглеждаше трескаво.
— Искате да кажете, че сте все още девствена ли, миледи? — попита мисис Бъркънхед и се приведе толкова близо до мен, че едва не се задуших от тежкия парфюм, с който се бе напръскала прекалено щедро.
Амилия се изкашля доста гръмко.
— Предлагам Андрея да ни изсвири някоя соната на Моцарт. Много е талантлива. Може също така да пее, но не толкова добре, колкото да свири. Хайде, Анди, изсвири нещо.
— Съмнявам се, че изпълнението й може да надмине онова, което направи пред господата преди да излезем от трапезарията — заяви една дама с майчински вид, чието име не можех да си спомня.
Приближих се до пианото и засвирих. Изпълних сонатата доста прилично. Когато вдигнах поглед, видях съпруга си, застанал съвсем близо до мен.
— Съжалявам, Лорънс — рекох аз веднага, щом затихнаха аплодисментите. — Дяволът ме накара да го направя.
Той се засмя, обърна се към господата, покашля се и обяви пред всички присъстващи в стаята:
— Съпругата ми ме информира, че дяволът я бил накарал да го направи.
Репутацията ми беше възстановена.
Била съм обявена за оригинал, уведоми ме по-късно мис Крислок. В Лондон съм щяла да бъда в центъра на нещата.
— На какви неща? — попитах аз.
— На всички партита и тям подобни, предполагам — рече тя, потупа ме по бузата и ме изгледа продължително. — Не изглеждаш щастлива, Анди. Какво има, скъпа?
Едва не си глътнах езика.
— Нищо, Мили. Аз съм съвършената млада дама.
Беше почти два сутринта, когато графът ме изпрати до Синята стая.
Погледна ме замислено.
— Ти продължаваш да ме изненадваш, Анди.
— Надявам се, че повечето от изненадите са приятни.
— Поне половината. Не се притеснявай, последната беше прелестна. Господата не бяха в състояние да говорят за нищо друго, освен за това кой бил най-очарователният, най-начетеният, най-забавният сред нас.
— Точно така предположи и лейди Елизабет Палмър. Всъщност, аз изненадах и самата себе си. Повечето ни гости са много симпатични.
— Да, така е. И те те харесаха. Честно казано не очаквах, ти си толкова млада. Беше очарователна.
— Сега звучиш така, сякаш вече не си сигурен, че направеното от мен ти допада.
— Така ли? Колко глупаво от твоя страна да мислиш подобно нещо. Лека нощ, детето ми.
И си тръгна.
Наистина ли ме мислеше за дете?
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Рано на другата сутрин нанасях една миризлива отвара, направена по рецепта на дядо ми, върху заздравяващите рани по гърба на Малката Бес. Седемте дълбоки разреза, на разстояние около половин-един сантиметър един от друг, образуваха почти съвършен кръг. Гледката ме вбеси невероятно. Чудовището, което бе сторило това, заслужаваше да го гръмна между очите, с новия си пистолет.
— Виждам, че е по-добре.
Беше Джон. Обърнах се бавно. Не исках да го виждам. От друга страна повече от всичко друго на света желаех просто да стоя тук и да го съзерцавам, докато Малката Бес ме изрита от отделението си.