— Но нали ти не пушиш — възрази иронично Саша, възприемайки тази маневра на Грязнов-младши като стъпка да отвлече прекалено голямото внимание към изявените прелести на Танечка.
— Чичо Саша, вие искате. Хайде.
— Кой, аз ли? Ами да… Как иначе! — И от дребно чувство за мъст Саша предложи на Грязнов-старши да им прави компания. Чудно нещо — той веднага се съгласи.
На балкона духаше противен студен вятър. Денис дръпна вратата и те останаха тримата.
— Саша, изобщо не искам да ви преча. Ако имаш желание или нужда, ще ми кажеш лично. А от Дениска така и не разбрах нищо, колкото и да го измъчвах. Така и не знам защо го прати спешно в библиотеката.
— Сега ще разберете — обеща Денис. — Тъкмо и аз исках да чуете какво съм открил.
— Тогава — рече Слава, палейки цигарата си, — да не губим време, че току-виж някой дошъл при нас на балкона. Ти чу ли, оказва се, че Шура е поканила двама милиционери. Е, единия го познаваш прекрасно, а втория… Добре де, дявол да го вземе, казвай, Денис.
— Значи така, чичо Саша…
— Изключително в домашни условия, Денис — поправи го строго Грязнов. — Той не ти е никакъв чичо, а старши следовател.
— Стига де, Славка, смятай, че сме в къщи — успокои го Саша.
— Там имат толкова вестници, че може да се претрепеш от работа. Представяте ли си, във всяко малко градче, по-малко от всяко наше село, излиза вестник. Те имат и вечерни издания, специални тематични издания, с една дума… — Денис махна с ръка. — Макар сега у нас да не са по-малко. Но трудността е, че всички са много дебели. Погледнах в картотеката само за последните две седмици и се скапах. „Франкфурт алгемайне“, „Франкфуртер рундшау“, „Билд“ и прочие. Както казах, с вечерни издания. Но това са централните издания на региона. И те си имат достатъчно престъпност. Между другото, сега там всички пишат за най-долни битови престъпления. После ще ви разкажа.
— Говори за главното — подкани го Турецки. Беше му станало много студено само по сако.
— Помня, че трябваше за банките. Донесъл съм цяло куфарче с изрезки по темата. Първо започнах да правя копия, там има ксерокс, обаче за всеки лист искат майка си и баща си. И тогава просто започнах да изрязвам това, което може да ми потрябва.
— Денис! — възмути се Грязнов-старши, но не много.
— Че какво? Аз с бръснарско ножче, много внимателно. Там, чичо Слава, има по няколко екземпляра от вестник. Няма да обеднеят. На нас повече ни трябват. И друго, ако носех всеки брой на ксерокс, нямаше да съм свършил до утре. Изобщо взех, колкото можах. Нали разбирате, вече не мога да ходя втори път там. Сега нося някои неща. А тази ще ви я покажа, от „Кронбергер цайтунг“ е, оградил съм я с флумастер. Кронберг е градче до Франкфурт, на петнайсетина километра северозападно, гледах го на картата. Ето, вижте.
На балкона бе малко тъмно, но на слабата светлина от полилея в хола зад дантеленото перде все пак се различаваха латинските букви и можеше да се прочетат подчертаните думи: „Goldenes Jahrhundert“.
— Чичо Саша, разбирате ли, това е „Голденес Ярхундерт“. Ето чуйте: „Вчера, около единадесет часа вечерта… — Денис започна да превежда бавно, — да… единайсет часа вечерта… се взриви автомобил.“ Е, не е точно така, чичо Саша, по-добре да го кажа със свои думи, а довечера у дома ще го преведа, става ли?
— Добре, Денис, казвай.
— С две думи, при взрива на пластичната бомба в автомобил марка „Ягуар“ загива директорът на банка… не, директорът на филиала на банката…
— „Златен век“ ли, Денис?
— Да бе, чичо Саша! Точно така! Хер Манфред Шрьодер, директор на филиала на банка „Златен век“, чието седалище се намира в Русия. Засега престъпниците не са установени, но се предполага, че е работа на руската мафия. Така пише, чичо Саша, почти дословно. А нюансите ще преведа у дома.
— От коя дата е вестникът?
— А, записал съм ето тук. Понеделник, втори октомври.
— Така значи, момчета — рече назидателно Турецки. — Два дена преди убийството в Москва на Елмазов, президента на банка „Златен век“, в Германия убиват директора на филиала на същата банка — Шрьодер. Банкери партньори.
— Чичо Саша, тази бележка във вестника е дадена между другото като обява. По-нататък се казва, че умоляват хората, които знаят нещо за трагичното произшествие, да позвънят в полицията на хер Юнге и дават номера му. И освен това предлагат пари за информацията, дават цели петдесет хиляди. Дойче марки! А у нас още няма такова нещо, жалко. Това е награда за човека, който каже нещо определено за убийците. И ако сведенията помогнат да се арестува престъпникът, вземете си паричките! Ех, че живот! Ние с чичо Слава съвсем сигурно ще станем истински милионери. Чичо Саша, кажете ми истината, как се досетихте да ме изпратите в този фонд? Откъде знаехте, че ще намеря това?