— Красиво го нарисува — усмихна се Фьодоров. — Но все пак какво да правим с убитата дама?
— Между другото аз не изключвам, че точно Санишвили й е видял работата. Ти какво ни разказва за неговия брат? Излиза, че са от един дол дренки.
— Можеш да го изключиш — въздъхна Юра. — Грузинецът е излетял за Германия с вечерния самолет, в осемнайсет и нещо. А нашата дамичка е убита, както вече установи експертизата, между нула и два часа през нощта.
— Чакайте малко — намеси се Костя. — Дайте да постъпваме разумно и да спазваме последователността. Засега да оставим Силвинска. Кое трябва да е сега наша главна задача? Александър?
— Да се установи личността на убития „куриер“. — Турецки поддържаше своята линия.
Фьодоров се подсмихна двусмислено.
— Какво? — Меркулов застана нащрек — Ако не си съгласен, кажи.
— Какво да казвам? Пак отначало. Получихме от Франкфурт списъка на пътниците. Сега ги проверяваме.
— Много ли открихте?
— Има много за търсене — възрази Юра.
— И кога възнамерявате да го направите? — недоволно попита Меркулов.
— И ние сме заинтересувани, но не мога да задължа хората да работят нощем. Макар че… Изобщо до утре ще бъде ясно.
— Това е друго нещо — похвали го Меркулов.
— А на теб, Турецки, как ти хрумна да се ровиш из вестниците? — усмихна се Фьодоров.
Но отговори Костя, наливайки в чашите остатъците от синьото сладко питие:
— Той се стяга за Бавария, та се възползва от случая да разбере как е там криминогенната обстановка. И дали си заслужава да рискува главата си.
Все пак Меркулов си го бива! Знае всичко предварително.
Единственото, което не обсъдиха късно вечерта, по-точно през нощта, това бе странната според Саша реакция на Олег за прекратяване делото за убийството на Елмазов. „Но най-вероятно се радва наистина заради мен“ — реши Турецки.
Отложиха за утре въпроса с Волков, преди разговора със сина на покойния генерал от КГБ Посьолков. И вече изпращайки гостите, до вратата Костя каза, че още сутринта трябва задължително да напише постановление за прекратяването на делото. С цел да го започнат отново.
13.
Малко преди полунощ близо до прелеза в Кунцево, който се намира край гара „Работническо селище“, спря такси. Всъщност тук вече отдавна нямаше истински прелез, затвориха го, будката на кантонера пустееше, а бариерата се търкаляше на близкото сметище.
Опитните шофьори, които познаваха това място, понякога използваха прелеза, за да си съкратят пътя. Но денем, когато се вижда. А май никой не може да каже какво прави тук шофьор на такси нощем.
Оказа се, че тук го доведе капризът на двама пийнали пътници, единият от които седеше на задната седалка, а другият до шофьора. Те настояваха шофьорът да кара през прелеза, а той категорично отказваше. Ето къде живеем, настояваха пътниците, виж, прозорците светят. И не възнамеряваха да слязат от колата. Шофьорът виждаше проклетата им къща — зад линиите, но не смееше да кара през бившия прелез. Спорът може би щеше да продължи безкрайно, но предният пътник излезе от колата на една страна и тръгна към линията. Постоя там няколко минути полюшвайки се, върна се при таксито и каза на седналия отзад само една дума:
— Сега.
Отчаяният вече шофьор реши, че ще го оставят на мира и се обърна към задния. Но усети остро убождане от пистолет в бузата.
— Не се върти, животно — тихо добави седналият до него с напълно трезвен глас. — Хващай геврека и напред, ако не искаш да ти счупим тиквата.
Ново блъскане, този път в тила, убеди шофьора, че е загазил.
— Момчета — занарежда той, — вземете всичките ми пари, аз какво? Момчета…
— Карай напред — сурово заповяда седящият отзад, който приличаше на грузинец.
Шофьорът съжали горчиво, че се полакоми за дебелия портфейл, когато качи тези противни пътници, дето му обещаха да си платят много щедро. Дочака… Без да разбира какво прави, шофьорът включи двигателя, дръпна ръчката на скоростите и като включи фаровете, тръгна бавно към релсите.
— По-бързо! — подкани го задният и така здраво го перна по врата около малкия мозък, че шофьорът извика силно от болка.