Той онемя.
— Не ви разбирам, ако обичате да ми обясните!
— Какво има за разбиране? Още вчера исках да се обясним, но не ви беше до това. А Олег Анатолиевич ми разказа всичко, и то по най-добрия начин.
— А какво общо има Олег?
— Нали ви е консултант по това ваше дело. Или и той ме заблуждава? Каза го, когато вашите началници заявиха, че сте прекратили делото за убийството, за онзи взрив де; и слава богу, сега вече на никого не са нужни нито неговите консултации, нито моите свидетелства. И аз много се зарадвах. А се оказва, че в същото време лично вие ровите около моя шеф.
— Извинете, наред ли сте? Какво общо има вашият шеф? Та аз не съм му виждал очите!
— Още повече. Но нали знам! Снощи съпругата му се обади в офиса, каза, че сте ходили у тях и сте я разпитвали. Отговорете ми, нима това е порядъчно? Ако човекът ми прави добро, защо?
— Стоп! — нареди Турецки. — Така няма да стане. Как казахте, че се казвал шефът ви — Алексей Николаевич? Ами да, разбира се…
Недостатъчно е да се нарече идиот, който не вижда по-далеч от копчето на собственото си сако. Но защо вчера произнесеното от Ала Павловна наименование на фирмата „Мостранслес“ не предизвика веднага необходимите асоциации? Какво става, това старчески маразъм ли е, или разсеяна склероза? Значи Меркулов е прав, Турецки също трябва да бъде изпратен в пенсия. Но какво отношение има Олег към всичко това?
— И вие какво, изхитрихте се да съобщите всичко гореизложено — Саша погледна под вежди Грязнов, лицето му изразяваше абсолютно неразбиране на това, което става — на Олег Анатолиевич?
Славка подскокна, но Турецки рязко го спря с движение на дланта.
— Казах само това, което казах — озъби се Грибова. — И искам да добавя още: нито вие, нито който и да било друг е човекът, от чиито съвети имам безкрайна нужда. Можете да съобщите това на вашия приятел.
— Такаа… — проточи Саша, като не знаеше какво да отговори. Използва примитивния ход — придаде си официален тон: — Какво пък, засега не смея да ви безпокоя. Когато е необходимо, ще ви извикам в прокуратурата. Моля в следващите няколко дни да не напускате Москва.
Възможно е да не е чула последните думи, защото в слушалката вече звучаха кратки сигнали. Изглежда, дамичката беше затворила. Но нали не знаеше какъв коз държи Саша в ръцете си.
— Е, скарахте ли се вчера с нея? — попита той Грязнов, който гледаше напрегнато телефона.
— Не толкова, че да говорим за това. — Грязнов сви рамене. — Но тя настоя двамата с Денис да я закараме у тях. Тоест в офиса. Аз я изпратих пеша до вратата и толкоз. Както знаеш, влизането там става с пропуск.
— Но карахте ли се?
— Май че не, просто снощи сякаш някой беше я навил.
Турецки разбра кой.
— Извинявай, Слава, още веднъж ще се обадя. — Той избра Шура Романова и веднага чу нейния развълнуван глас:
— Алка, ще ядеш бой! Какво искаш, да докараш майка си до лудост ли? Изгубил си всякаква съвест! Къде изчезна? Защо не се обади, както обеща? Аз какво, с кучета ли да те търся, хлапак такъв?!
— Шурочка, аз съм, добро утро! Защо се заканваш толкова на Олег?
— О, Господи! Ти ли си, Саша! Извини старата глупачка… — И пак започна: — Поне ти ме посъветвай какво да правя с този немирник? Нали го видя вчера, едва стоеше на краката си, трябва да му бърша сополите и изведнъж! Щом вие си тръгнахте и скокна: тръгвам! Хукна презглава: имал много работа! Каква работа посред нощ? Момчешки капризи, нищо повече! Ще се обадя, казва, щом се прибера у дома! И какво мислиш? Обади ли се? Успокои ли майка си, която цяла нощ не спа и все мисли дали не се е случило нещо лошо? Ох, ще му дам да се разбере! Няма да се съобразявам, че служи при президента! Саша, поне ти ме успокой: може ли да се постъпва така с родната майка?!
— Я не се вълнувай за него! — Турецки се опита да говори максимално безгрижно. — Кой знае къде спи и хърка.
— Какво ти спане! — повиши глас Шура. — Звъних му! Няколко пъти! Никой не се обажда!
— Тогава значи си прави кросовете около Останкино. А че е скитник — вярно. Сега нищо не можеш да направиш. Търпи, майко. А пък аз се обаждам да кажа благодаря от името на всички. Ти си голяма работа и ние те обичаме. Хайде, не се вълнувай, всичко ще се оправи. Дочуване.
„Така, струва ми се, че с този въпрос сме наясно. А с тебе, Вячеслав Иванович — мислеше Саша, — сега никак не сме наясно. Защото нямаш пропуск да влизаш с колата на територията на бившите ЦК владения, а Олег Анатолиевич сигурно има. Иначе за какъв дявол ще хуква посред нощ от къщи.“