Татяна, явно смутена, при наближаването им се надигна от стола, но след като й махна весело с ръка и намигна, Посьолков хвана Турецки под лакътя и го пусна пред себе си, както правят с приятели. Саша само бегло кимна на Грибова, сякаш са напълно непознати с нея, но като влезе в огромния кабинет, се обърна и доста високо каза на домакина си:
— Къде намерихте такава симпатична секретарка, а?
— Хареса ли ви? — отвърна през смях Посьолков. — Сядайте, пушете, сега ще пием с вас кафенце и ще се заемем с всички въпроси. Танюша, бъди така добра, свари ни по чашка! Или искате чай, Александър Борисович?
— Кафе, по-привично е някак.
Татяна стоеше в пълно недоумение като дирек на вратата и се отдалечи тихо, като притвори, но не затвори вратата. Естествено, а как ще получи информация?
Но когато донесе по чаша ароматно кафе и пак излезе, само притваряйки вратата, Турецки не го домързя, надигна се от дълбокото и удобно кресло, сложено до кръглата масичка, отиде до вратата и демонстративно плътно я затвори. Посьолков, седнал отсреща, проследи с усмивка действията му и кимна с разбиране. Саша не знаеше какво ще стане по-нататък, но засега този човек откровено му харесваше.
Разказът на Турецки засягаше само най-основното: автомобила, директора на хотела Волков, Николай Николаевич Посьолков, фигуриращ в документите за взетата под наем кола и най-сетне причината за интереса към дадения портокалов фолксваген.
Той го изслуша спокойно — дотолкова, доколкото това не го засягаше лично. И всъщност повтори казаното от съпругата си вчера, но това не беше дословно повторение, което можеше да говори за сговор. Но и в неговата информация Саша не намери нито един нов факт. Все същото, но с други думи. Или е дяволски умен, или Турецки строи замъка си на ронлив пясък. Той не можа да каже дори две фамилии на бащини приятели, обясни, че връзките се скъсали, докато бил жив баща му, а пък след смъртта бившите приятели и колеги съвсем престанали да се обаждат. Тук всичко бе ясно: така става в живота. Много просто обясни цялата история с присъствието на бащината фамилия в отчетните документи на Волков: мошеници има навсякъде. Мъртвите души са нужни навсякъде. И дори повече, той лично е готов да даде под съд мошеника бизнесмен, задето е използвал името му за користните си цели и така му е нанесъл морални щети.
На това място Посьолков се усмихна и заяви:
— Готов съм, драги спортни колега, да съгласувам с вас сумата, покриваща щетите ми. Наистина: защо не? Хайде да го поставим на мястото му, ще вземем хонорара и ще си го разделим честно на две? Лично аз нямам нищо против. А вие?
Разбира се, че е привлекателно. Но и утопично. И въпреки това Саша го посъветва да не се церемони с този „плъх“, а сетне обясни защо нарече Волков така. Алексей Николаевич се смееше като дете — силно и искрено. И Саша пак неизвестно защо не искаше да си разваля впечатлението от него. Той реши да изясни двата важни за себе си въпроса: с какво се занимава „Мостранслес“ и как се е намъкнал в дебрите на бившите партийни владения, по-късно и по други пътища.
Затова Саша се постара да приключи разговора, допи изстиналото кафе и стана. Но Посьолков го помоли да изчака една минута, излезе от кабинета в приемната и като се върна, му връчи цял сноп ярки красиви проспекти, като каза, че това накратко ще обясни при нужда с какво се занимава фирмата му, кога е образувана и на какво отгоре. Точно така каза: на какво отгоре. И това последното също се хареса на Турецки. Разделиха се почти приятелски.
Като слизаше с асансьора, той все мислеше, че следователят рядко има късмет да общува с нормални честни хора, а не с мошеници. Като че ли Посьолков-младши бе от тях. За съжаление все още не можеше да каже нищо за неговия родител.
Единственото свинство, от което Саша просто не можеше да се откаже, а по-точно не се удържа, бе следното. Излизайки към изхода, придружаван от президента, той някак между другото забеляза в едно от помещенията диван, направи учудена физиономия и двусмислено се подсмихна. И като се обърна, видя как лицето на Татяна се заля с ярка червенина. Но Алексей Николаевич реагира посвоему:
— Такъв е животът, Алексей Борисович, какво се чудите?
Браво на него — това бе всичко, което можа да каже. И вече окончателно си състави мнение за Татяна. Уплахата и смущението й, престорената наглост не са нищо друго, освен страх за собствената кожа, колкото и гадно да звучи. Естествено, прекарала е нощта с Олег и е разчитала на нещо, но той също не е глупав, взел е своето и благополучно е хукнал на езерото в Останкино. Значи мадам загуби и от Славка, и от Олег нищо не е получила. А появата на Саша изобщо постави под заплаха по-нататъшното й оставане във фирмата на Посьолков. Как няма да нервничи… Да върви по дяволите. По принцип нейните откровения сега не са нужни особено на никого. Няма нужда да потвърждават с точни свидетелски показания, че колата известно време е била спряла и едва след това е гръмнала. Достатъчно е, че вече го знае Турецки. Днес делото за взрива и убийството ще бъде прекратено, но сега е нужен „куриерът“. И свидетелството на Грибова никак не може да повлияе на възможността или невъзможността да открият следите му.