— Иска ли питане.
И в заключение Турецки разказа на Юра за посещението си при Семьон Червоненко. Фьодоров веднага разпореди да се изясни и доложи кой от следователите в прокуратурата и кой от криминалната са поели делото и изобщо да се явят при него с всички материали. Саша много искаше лично да научи с подробности какво е станало, но времето го притискаше. Затова помоли Юра да се оправя сам, като изказа предположение, че някой върви след него, почти на негова крачка, но да пази Господ, да не го изпревари. Тогава няма да се размине без кръв.
А от друга страна, можеше ли примерно Фьодоров да се сети, че трагичното произшествие с колата на Кунцевския прелез има някакво отношение към делото на Елмазов? Не, разбира се. Така че сега да си отварят очите на четири.
— Да не е изтичане на информация? — Фьодоров стана да изпрати Турецки.
— Знаем ти, аз, Костя, Володя, другите момчета, които са задействани. Нали си сигурен в тях? — Не спомена Олег, защото той въобще не знаеше много, пък и Саша не го бе посветил във всички детайли на разследването. Грязнов също знаеше, но за него може да е спокоен. Останалите — като Лагунин или главният прокурор, който пет пари не дава за нищо, знаеха по някоя дреболийка.
— Може би трябва да стесним кръга на запознатите? — зададе абсолютно наивен въпрос Фьодоров: или смяташе Турецки за пълен глупак, или имаше ясна и със сигурност лична цел.
— Хайде! — съгласи се лесно Турецки. — Ще се занимаваме двамата с теб. Става ли, колега?
— Ама ти не разбираш ли от шега? — Фьодоров се направи на обиден.
Турецки поклати глава.
8.
В приемната на Меркулов бе пълно с народ — и всичките някакви важни, високомерни. Саша се наведе към Клавдия Сергеевна до самото й ушенце:
— На кого е погребението?
— Я стига, Саша! — секретарката прихна. — Константин Дмитриевич има съвещание с областните прокурори.
— А, такава ли била работата! — Турецки съвсем беше забравил, че освен скапаното дело съществува и друг живот, който кипи наоколо и няма никакво отношение към събитията, свързани с убийството на банкера Елмазов. Ето — живеят си хората!
Меркулов излезе от кабинета си и като стискаше ръка на присъстващите, тръгна към изхода. Щом видя Саша, му даде знак с глава: върви след мен.
Те се облякоха и слязоха на двора. Турецки се поинтересува откъде е тълпата в приемната. Мръщейки се, Костя обясни, че съвещанието се е проточило, че е искал да го завърши по-рано, но можеш ли да спреш хората: всеки си има болки и проблеми, трябва да изслуша всички. Сега ще продължат съвещанието с другия заместник — ще стане дума за кадрите. И неговото присъствие не е необходимо.
— С кола ли си? — изведнъж прекъсна сам себе си.
— Разбира се! — Саша повдигна рамене.
— А защо мълчиш? — възмути се Костя.
— Защо, да не съм длъжен нещо?
— А, не — Костя се засмя. — Извинявай, просто си говоря с теб, а пресмятам как да стигнем до Чертаново.
— Защо, вече и колата ли ти взеха? — учуди се Турецки. — Пак ли е поскъпнал овесът?
— Служебната не става — сухо отвърна Костя.
— Да беше казал още отначало, давай адреса.
— Нали ти казах. А там ще покажа.
Докато пътуваха, Турецки успя подробно, без да пропуска важните детайли, да преразкаже събитията от първата половина на деня. Имаше много информация. Костя мълчеше, докато я усвояваше, и не оставяше на мира брадичката си — знак за дълбокия му размисъл.
От Каширка нареди да завие към булевард „Черноморски“, после се мушнаха надясно, в тесния подлез и пак завиха този път наляво, тръгнаха по някакъв крив път, обикалящ покрай стари пететажни кооперации, между метални гаражи, детски площадки и непонятно с каква цел поставени коси бетонни огради. Като се оглеждаше, но не забравяше да сочи с пръст посоката на движение, Меркулов проверяваше няма ли опашка, както разбираше Саша. Не пречи да хвърлят едно око, както се казва. Но нали, когато Костя освободи служебната си кола, Турецки също разбра от какво се страхува спътникът му и не изпускаше от погледа си огледалото за обратно виждане. Беше сигурен, че зад тях е чисто.
Меркулов посочи къде да оставят колата и Турецки успешно се промъкна между двама частници. След това слязоха, Саша заключи вратите и поеха по асфалтираната тясна пътечка между кооперациите. Отминаха три блока и Костя — ама че конспиратор! — кимна към най-близкия вход на последния от тях. Качиха се бавно на петия етаж. Меркулов натисна копчето на звънеца, но не чуха никакъв звук, а вратата се отвори. Влязоха мълчаливо, стопанинът, сравнително млад човек, във всеки случай по-млад от Турецки, предложи с жест да се съблекат и пак така, с движение на дланта, ги покани в стаята.