Обикновено двустайно типово жилище. По стените лавици за книги. Саша ги наближи, погледна кориците; учебници по съпромат, строителни работи, всякакви справочници — оръфани и здраво употребявани. Главно техническа литература, свързана със строителството. Няколко доста дебели книги по архитектура и десетки съвременни кримки с ярки, по-скоро пъстри корици. Типична библиотека на студент или млад специалист: двете страни на медала, така да се каже.
Като забеляза интереса, домакинът се усмихна и подаде ръка да се представи:
— Генрих Хайдерович. Може просто Гена.
— Саша.
— Ето че се запознахме — съобщи им Меркулов и се отпусна в изтърканото кресло до малката масичка. — Сядайте, момчета. Гена, дай от онова… как беше? Херша, нали? Да е с мехурчета и да мирише на лимон. А в колата на тоя юнак — той бутна с пръст Саша — така вони на бензин, че едва не повърнах.
Генрих донесе от кухнята начената пластмасова бутилка някаква лимонада и две стъклени чаши. Наля едната и я подаде на Костя. Погледна въпросително Саша, но той кимна отрицателно. И помисли: каква е тази церемония? Къде сме? Какво протакаме? Да не би да имаме излишно свободно време — да се юрнем толкова далече, за да пием лимонадка? Все повече го дразнеха неясните за него действия на Меркулов.
Най-накрая Костя доизпи чашата си, Генрих яхна стола, Саша се разположи на късо диванче, което както знаеше, може да се разтяга и да става легло персон и половина.
— Как е Юра? — поинтересува се Меркулов.
Генрих се усмихна леко и кимна със съвсем черната си глава. Очите му малко се присвиха и скулите му изпъкнаха още повече. Типичен Чингис хан. Да, сигурно е татарин. Хайдерович… Хайдер, Хайдер, Саша не си спомняше това име поне веднъж да се е мярнало в разговор с Меркулов. Но знаеше едва ли не от първия ден на съвместната им работа в прокуратурата: Меркулов винаги има в тайното си джобче човек, който по един или друг начин е свързан с необходимата в дадения момент информация. Това може да е негов приятел от училище, от студентските години, бивш колега, доведен брат на колега или един Господ знае какъв. С кого си имаха работа този път? Явно квартирката е конспиративна, за което говореха тайнствените обиколки из околностите на дворовете и тихото запознанство, макар отношенията между Костя и този Гена да са напълно поверителни.
— Ще му предадеш сърдечен поздрав — добави Костя, сякаш заповяда.
— Слушам.
Чернокосият Чингис хан прие командата.
— Тогава да пристъпим към работа, имаме много малко време… — Костя го смая с неочакваното си откритие. — Първо: генерал-майор от ДС Николай Николаевич Посьолков, Управлението на кадрите. Желателно е всичко, но може и последните години преди пенсия. Синът му — Алексей Николаевич, президент на „Мостранслес“; секретарят на президента — Грибова… как беше? — Меркулов се обърна към Турецки.
— Татяна Павловна — отвърна Турецки и помисли, че Костя пак го смая.
— По-нататък: Станислав Никифорович Волков, директор на хотел „Урожаен“, обкръжението му, кога е открит хотелът, от кого, какво има сега там. Гена, всичко това е екстрено и много важно. Никой друг няма да ми даде тази информация.
Генрих си записа всичко, казано от Костя, в един тефтер и го пъхна в джоба на сакото си, окачено на облегалката на стола.
— Кога може да очакваме? — Костя пак посегна към бутилката, сякаш е алкохолик и си оправя главата.
— Надявам се, утре сутринта. — Свил очи, Генрих мрачно погледна през прозореца оголените клони на дърветата, подъвка устните си и завърши: — Чичо Костя, по-рано няма да успея. След кого мислите, че е опашката?
— Засега зад него. — Меркулов пак не много тактично бутна с пръст Турецки. Саша изпадна в смущение: „Чичо Костя, след кого е опашката?“ — какво става, драги ми граждани? Те знаят всичко, а той, излиза, че нищо? И после, извинете, нямаше никаква опашка! Може би са имали нещо друго предвид? Това, за което Меркулов намекна пред Фьодоров?
Изглежда, досетил се за мислите на Саша, прекалено явно изписани на лицето му, Костя се усмихна, в отговор Генрих намигна разбиращо. Ясно — сработили са се. Изглежда, отдавна.