— Разбира се, че първият път е сложно. Когато ми докараха тая щуротия и едва след денонощие успяха да я монтират, а сетне започнаха да обясняват кое за какво е, и аз имах усещането, че съм попаднал при марсианците. Затова, Саша, не се стъписвай, като се наложи, ще свикнеш. А и за днес това не е последният сюрприз!
— Но ти, както виждам, си свикнал!
— Че къде ще ида? Вярно, първата седмица нещо дрънчеше, фучеше, дори прекъсваше. Та ние не сме свикнали напълно да се доверяваме на техниката, все се мъчим да пипнем с лапа. Мина, оправи се, сега не си представям, че мога по друг начин: всичко ми е подръка, нищо не загаря, само се мие, суши, почиства. Готви много приемливо, между другото, сега ще оцениш. А освен това ми обещаха, но не за тук, а за тоалетната, то е като екстра, такава конструкция, която сама ти изтрива задника, подмива, суши и те потупва лекичко: хайде, дигай гащите и да те няма. Това се казва работа!
— Ами да… — И това бе всичко, което Саша можа да каже. — А това — той почтително огледа помещението, нещо средно между царските покои в Ермитажа и пулт на космически кораб от филмите за славното космическо бъдеще — много ли е скъпо?
— Не е евтино — уточни между другото Олег. — Но ще ти кажа под секрет: лично на мен тази изчанчена работа не ми струва пукнат грош. Представяш ли си?
— Ако ме питаш честно, много мътно. — Наистина за него подобни грижи са само абсолютно излишни неприятности, понеже на старши следователя по… и така нататък, не достигат никакви средства за реализацията на въпросния проект, както се изразяват сега. От което следва още по-окончателното твърдение: развитият капитализъм, или както искате го наречете — не е за тези, върху които геният на предприемачеството не е сложил отпечатъка си. Той е за хора като Олег — облечени с висша държавна власт, без значение явна или тайна. Вероятно размишленията на Саша се отразиха върху физиономията му, защото Олег се обади снизходително:
— Хайде, по-добре да полеем глупостите, а после, ако искаш, ще ти разкажа.
Той сложи на масата литрова бутилка „Абсолют“, към чието съдържание Турецки вече питаеше особена слабост, нареди някакви други питиета и газирани напитки, пет чинии с предварително нарязани и подредени мезета, главно различни видове риба. Сетне се зае да майстори нещо край хитроумно устройство, напомнящо едновременно и котлон, и фурна, и хладилник, и дявол знае още какво, осветено отвътре. Мимоходом Олег каза, че не е много свикнал с този кухненски комбайн, но все пак ще се опита да направи специалитет. Впрочем печката — така се казвало устройството — всичко ще направи сама, трябва само да се програмира правилен режим. Печка! Ако Саша наречеше „самоходна каляска“ полицейския суперавтомобил с оборудване от XX век, който му демонстрираха преди три години в Америка, щеше да прозвучи примерно така!
В това време Олег натисна всички необходими му копчета, седна отсреща и заяви, че точно след петнайсет минути печката трябва да съобщи, че е готова. А сега могат да започнат. И те енергично започнаха.
След третата чаша Саша забеляза, че Олег май малко го „хвана“. Но не е възможно здрав като него мъж да се гипсира от толкова малко, значи е пил преди това, макар по-рано да не се забелязваше. Саша дори съжали: приискало ти се да си говорите откровено! Но Олег, юначагата, май също почувства, стана от масата и след две-три минути се върна свеж като краставичка. Докато го нямаше, Турецки разбра какво не му достига: яснота в оценката на ситуацията. Безкрайното тичане, постоянното преместване из града, суетата, естествената за всеки човек умора, горестта от провалените планове — с една дума, всичко това, взето заедно, солидно се стовари на раменете му и здравата го притисна. Плюс изпреварващата работа на противника и свързаните с нея жертви. Трябва да се окопити, да поеме по-дълбоко въздух, да измие от очите си пелената на обреченост… Да, измори се и всичко отдавна му е омръзнало, а сега и възрастта си казва думата, и се появи завист към тези, младите, здравите, с късмет. Но защо все пак се паникьоса? Работата му не върви? Та делата винаги са вървели трудно. А ако пресметнем само за последните пет-седем години, тоест през годините на могъщи икономически реформи, много ли престъпници, които все пак бяха хванати, успя да предаде на съда и правосъдието? Там е тя! Над Турецки е Костя, над него е главният, един през друг по-специални, над Главна прокуратура са властите от всякакви рангове, администрация — по тези етажи не само законите не действат, но и преките президентски указания. И за всички, които се намират на по-ниско стъпало, стана много удобно да твърдят: какво искате от президента? Той е добър, верен, но обкръжението му е такова, че да пази Господ! Но тогава защо ви е „важният“ следовател Турецки, щом заловеният от него престъпник просто се спасява от наказание? Разбира се, в подобна ситуация е много по-лесно и сигурно по-изгодно да се пише за корупцията и престъпността, пронизали цялото общество, за мафията, разперила криле и други от сорта, така да се каже, на предната линия на средствата за масова информация. По-лесно е и да бъдат обвинени ченгетата, следователите, прокуратурата, съдът като последна инстанция, който между другото никога не е бил такава за цялата следоктомврийска история. Но дори и в тези условия, би казал Турецки, искрено защитавайки собствената си чест, той се изхитряваше да не провали нито едно дело. А пък ако някога нещо „увисваше“, извинявайте, но ставаше не по негова вина: намираха се сили „отгоре“, за които е казано в преамбюла към тези размишления. И още един факт, който никой не може да му отнеме: практически всичките му дела така или иначе биваха разнищени за броени дни. Е, за седмица. Рядко за месец-два. Тогава на какво отгоре започна да се самоокайва? Минала е само една седмица. И преди не е бивало без издънвания. Случвало се е — и стреляха по него, и колата му взривяваха, и бомба залагаха под прага му. Много неща му се случиха, ако трябва ризата ще си съблече и ще покаже белезите по тялото. Затова… Какво — затова?