Когато стигнаха на улица „Благовешченска“, наближаваше единайсет. Някога, във времето на далечната му младост, Турецки познаваше отлично тази част от Москва. Ето, пред тях е Театърът на младия зрител, по-нататък, зад ъгъла, живееше Лидочка — негова съученичка и първа любов.
Естествено, вече няма номер 7А. И сега дори беше невъзможно да се предположи на кое място се е намирал, без да разполагаш със съответния генерален план на района. Впрочем дори гледайки пред себе си развалините на бившата сграда, все едно нямаше да могат да открият никакви следи от Владимир Захарович Рослов. Ако се съди по паспортните данни, записани на франкфуртското летище, би трябвало да живее тук. Но дали е живял? Хубав въпрос, а? Така си зададе въпроса Турецки малко след като спря колата до тротоара, спусна стъклото и запуши, правейки се пред Денис, че размишлява.
Но можеше и да не се преструва, защото след първото опъване една проста до безобразие мисъл прониза Саша: по какъв начин в паспорта на Рослов може да стои даденият адрес, ако „най-новата“ сграда на улицата е поне от две години? Но защо нито едно от ченгетата на Фьодоров не се е сетило за това? Все пак някой от тях е идвал тук и е видял същото! Какви други варианти може да има? Този Рослов да е заминал преди събарянето на сградата и да е прекарал в чужбина минимум две години. И друг вариант: всичко това е фалшиво и адресът е измислен. С други думи, нанесен е в паспорта на Рослов или на друг с такава фамилия със същата цел — за да не би някой, в случая следователят Турецки, да намери някакви следи. Първото трябва веднага да се провери. А пък второто означава, че „покривът“ на мистичния Рослов трябва да се търси на съвсем друго място.
Денис разбра от половин дума и отиде на познатия вече адрес в най-близкия жилфонд, за да може още веднъж да погледне внимателно какво пише в домовата книга на несъществуващата сграда. Великолепната тапия от ален сахтиян с неутвърдения още златен орел върху корицата и няколкото сини печата вътре, придаващи мъжественост и решителност на цветното изображение на физиономията на Денис, без съмнение му отваряха вратите и на най-висшите сфери. Във всеки случай по този въпрос Турецки можеше да не се безпокои за съдбата на отговорния сътрудник от частното детективско бюро. При това днес бе работен ден и часът подходящ.
Саша излезе от колата, заключи вратата, макар че можеше да не го прави: такава вехтория едва ли ще предизвика интерес у някой крадец. Но си спомни вчерашния разговор с Олег и реши, че въпреки развихрилата се родна мафия Русия все още не се е превърнала в Италия, където хората не си заключвали колите. Богатите си имат странности, а Турецки няма пари за никаква кола. Той вървеше по уличката, като оглеждаше жигулата си и мислеше как бързо я скапа. Само за година и нещо и вече е развалина. Така е, защото собственикът не държи колата си за приятел, както казват в Одеса, а цени само колелетата й. При това Саша непрекъснато имаше усещането за опасност — шайбичката продължаваше да си стои на мястото, залепена за дъното. Затова задачите, които даваше на Денис, за непосветения изглеждаха повече като ребус. Момчето обаче схващаше от половин дума. Саша виждаше, че с него може да се работи и Слава му го отстъпи временно не само от голяма щедрост. Сигурно е искал да покаже на племенника си, че дори работата на „важния“ следовател се състои преди всичко от абсолютна в процентно отношение тежка, неблагодарна рутина. Вече знаеха и за шайбичката, и за Семьон Червоненко, и за решението на Саша да я остави известно време. Макар Слава да се оказа единственият, който не го одобряваше. И въпреки това даде указание на Денис да слуша чичо Саша като него и да не му противоречи за нищо.
Турецки стигна почти до края на уличката и неочаквано се озова пред висока ограда от бетонни плочи. Това обстоятелство хем го зарадва, хем малко го озадачи. Значи тук още се строи? А му изглеждаше, че вече отдавна е завършено и няма да се намерят никакви дири. Чистотата по тротоарите и платното противоречеше на всички правила за провеждане на строителни работи, но Саша разбра защо. Двама мъже миеха по половин час с пожарни маркучи всеки камион, който излиза от строежа през решетестата врата. За да не разнасят колелетата калта из града. Браво. Като че ли най-сетне и руснаците са се научили. Но като се вгледа в мъжете — гърбоноси, с кожени якета, почти черни лица, като видя хубавото им работно облекло, Саша разбра, че пред него със сигурност стоят турци. Пък и надписът на транспаранта съобщава, че строителството на банката се осъществява от турска фирма.