Те излязоха навън и по „Столешников“ поеха бавно към „Петровка“. Ресторант „Червеният мак“ с многото техни спомени бе затворен за ремонт. А някога тук се събираха асовете на разузнаването, най-добрите ченгета на столицата, обръщаха чашките, замезваха и никой не разпознаваше съседа — не беше прието. Всеки си знаеше и работата, и мястото. На ъгъла един къдрав джигит продаваше печено месо.
— Господи! — възкликна Турецки. — Костя, не вярвам на очите си: та това е истински люлекебап! И на клечка! Момче, колко струва?
— Две хиляди! — радостно се озъби джигитът със силен акцент.
— Костя, нали не съм черпил за отпуската? Ей, момче, а къде…
Дори не довърши въпроса си и джигитът с дебелия си пръст посочи към най-близкия павилион, където Саша видя готови за употреба запечатани чашки водка.
— Костя, в каква страна живеем! — възкликна емоционално Саша. — Каня те… И ти не си обядвал.
— Ех! — Меркулов махна с ръка. — Хайде, Сашка! Каквото ще да става!
Турецки веднага взе четири шишчета, а от павилиона — също четири чаши стограмовки. Джигитът отряза по едно голямо парче ароматен бял хляб и им наля кетчуп в хартиени чинии.
— Хайде, скъпи! Пак да дойдеш! Яж, ей там разрешава. — Джигитът показа стойката, закована отстрани на павилиона. До нея имаше черен найлонов чувал, където хората изхвърляха празните чаши и мръсните чинии.
— Слушай, Костя, такъв капитализъм ми харесва — заяви Турецки и разпечата една чашка. — Гледай, всичко е съгласувано. Единият пече на мангала, другият продава водката, третият се грижи за чистотата. И за всички е добре. Всеки е на далавера.
— Аха — измърмори Костя, — и дава на рекетьора…
— Е, Костя, на тебе не може да се угоди… А как беше в твоето детство?
— Аз се връщах призори, млад си бях и водка ме опи…
Костя изведнъж остави чашката си, отмести се от стойката, плесна с ръце, после с дясната се удари по бедрото:
— И във циганския факултет висше свърших, братчед!
Изпя куплета и веднага зае приличен вид, сякаш нищо не е имало. Взе си чашката, чукна се безшумно с Турецки и я изпи на един дъх с отметната назад глава.
— Ах, хубава е, проклетницата… — почти ръмжеше той, като топеше кебапа в кетчупа и дъвчеше, без да спира. — Ууф! Не, и аз нямам нищо против такъв капитализъм. Макар че честно казано, в онова ресторантче до Ермитажа никак не беше лошо при социализма.
— Костя — наставнически се обади Турецки, — ние с теб може да помним онова превъзходно ресторантче и не само него, а стотици други из Москва, но нали днешното поколение помни само тричасовите позорни опашки за водка и салам. И то не желае това да се повтори. И в това отношение аз им съчувствам.
— И аз — отбеляза делово Костя, — отваряй другите…
4.
Когато се връщаха в кантората, Меркулов достатъчно кратко, макар и наситено, както той умееше, постави пред Саша всички основни задачи, а най-накрая направо го шашна:
— А за да стане всичко както трябва, ще потърсиш помощта на старши инспектора от Франкфуртската криминална полиция Ханс Юнге, като кажеш, предварително естествено, че аз те изпращам. Той ще ти окаже помощ според силите си. Разбира се, ще го поздравиш от мен.
— Коостя… Ама ти вълшебник ли си? — попита смаяно Турецки. — Знаеш ли с какво се занимава сега Юнге? Разследва убийството именно на Манфред Шрьодер, директора на филиала на „Златен век“! Откъде познаваш този господин?
— Александър Борисович — заяви почти официално Меркулов, — кога ще ви науча да не задавате нелепи въпроси на началството си?