Пред вътрешния поглед на Турецки сякаш премина нишка от факти: „Елмазов-Шрьодер-куриерът-обаждането от Франкфурт-второто обаждане.“
Май нещо се оформя, помисли Саша с неочаквана тъга в душата.
— Костя, позволи и аз да ти дам малко информация за размисъл преди раздяла. Може ли?
— Как го казваш — усмихна се Меркулов. — Добре де, давай.
— Разбирам, че това просто прилича на нетактичност, на липса ни елементарна вежливост и какво ли не, но… Още веднъж те моля на всяка цена да стигнеш до академика, разбираш ли? И, за бога, научи дали Кирил Романов е заминал в командировка със своята фамилия или под псевдоним?
— Какво да питам, естествено под псевдоним. — Костя сви рамене. — Естествено, че под псевдоним.
— Сигурен ли си?
— Във всеки случай можеш да ми вярваш.
— Все едно, попитай — настояваше Турецки, — псевдонимът Владимир Захарович Рослов ли е?
— Ти… не си… с всичкия… — Меркулов дори ококори очи. — Защо мислиш така?
— Защото мисля, Костя… Денис вчера е направил глобална проверка. В апартамент 19 на „Благовешченск“ номер 7А, който не съществува почти от две години, е живяло голямото семейство на майора от КГБ Хлоплянков, сега покойник. И открай време не е имало никакви други наематели. Менте, Костя.
— Това се казва номер — промърмори Меркулов. — Добре, ще запомня. Искаше да звъннеш в Мюнхен на твоя Равич да те посрещне. Смятам, че е най-добре да го направиш от Грязнов. Довиждане, Саша.
— Довиждане, Костя. Но какво ще обясня на Ирка и Нинка?
— Ако искаш, аз ще им обясня.
— Няма да е лошо. Но по-добре аз да се обадя. От Грязнов. Довиждане.
Петък, 13 октомври
1.
Беше още тъмно и мрачно, когато Турецки спря трошката си на платения паркинг близо до летище Шереметиево-2 и като вдигна яката на подплатения си шлифер, с куфарчето в едната ръка и дълъг черен чадър в другата — Денис го накара насила да го вземе, — тръгна към залата за заминаващи. Придума Грязнови да му спестят ненужните прощални церемонии. Достатъчно е, че тримата седнаха преди тръгване според обичая, след което Саша повтори на Денис, че ще го посрещне на франкфуртското летище в неделя сутринта. В бюрото на „Луфтханза“ бяха казали на Турецки, че полетът трае три часа, а двата часа разлика във времето почти ги компенсираха. Естествено, на Денис ще му е много по-лесно в Германия: знае езика. А Турецки го владее в рамките на училищната програма отпреди сто години. Тук не броим няколкото псувни.
Александър Борисович най-много не искаше полетът да се отложи по някаква причина. Заради времето. Съвсем ниска облачност, ръси нещо противно — или дъжд със сняг или обратното — сняг с дъжд. На всичко отгоре — той съобрази едва тук, на летището! — днес е петък! И не стига това — ами е тринайсети! По-хубаво съчетание не може да има. Но като си спомни Ирка и кръстоса показалеца и средния си пръст, както тя обичаше да прави — против уроки, той плю през лявото си рамо и смело се насочи към гишето за регистрация.
Попълването на декларацията му отне няколко минути. Няма багаж със себе си. Злато — също, нито по пръстите, нито на шията. Часовник — обикновен. Валута? Каква валута може да има един командирован? Саша забрави да обмени в долари или марки сумата, която му дадоха в службата. Затова, както винаги, го спаси Грязнов. Нареди на Денис да пресметне и смени на чичо Саша… хм, на Александър Борисович по днешния курс петстотин долара. Два милиона, някога митична сума, веднага бе сложена на масата. Господи, кой можеше да помисли, че ще стане истински милионер! Ама на — дори му хартисаха. Нали, като се върне, ще му потрябват, ще трябва да живее… Макар да е милионер.
Веднага след митническата проверка (обаче как звучи: секюрити!) той премина в ръцете на Европа. Искате ли да хапнете? Заповядайте на шведската маса. Ще пийнете ли? Ноу проблем! Но Саша не беше новак: нали веднъж беше летял за Америка! Не го интересуваха тези глупости, понеже обслужването в „Луфтханза“ е на високо равнище. А щом е така, трябва да запази в стомаха си място за хубавата храна, а не за случайни буламачи.
Саша бързо разбра, че не е сгрешил. Защото едва се вдигнаха във въздуха и стюардесите — много мили, съвсем неприличащи на германки — засноваха из просторния салон на боинга, подготвяйки пътниците за първата закуска. Командирът на милата дългокрака група бе или недоучен пилот, или старши стюард. Във всеки случай имаше почти непристъпен вид, а на всички възможни места по него изобилстваха златни галони. Така напомняше посланик на някоя съвсем малка островна империя, където всички блестящи принадлежности на знатния род се предават по наследство. Турецки бе виждал веднъж такъв посланик, който буквално преливаше във всички цветове на дъгата.