Но в дадения момент хуморът на ситуацията бе другаде. „Посланикът“, както Саша веднага започна да нарича мъжа, кой знае защо си избра за мишена на своята любезност именно Турецки. Не съседа му отдясно — пълен, тежко сумтящ господин със странна брокатова жилетка, и не съседката отляво, зад пътеката — и Саша с голямо удоволствие би я ухажвал. Тя така мило и непринудено променяше елегантните си пози, ловко премяташе крак върху крак и демонстрираше в дълбоката цепка на късата си поличка нещо интимно-възрозово. Не минаха и десет минути, когато „посланикът“ наведе във вежлив поклон белезникаво златистото си теме и произнесе на руски:
— Ще пием ли аперитив?
— Ще пием — прие с удоволствие Турецки, поемайки чаша слабичък алкохол, дъхащ на анасон.
След няколко минути — нов поклон:
— Идва закуска. Водка, шнапс, бира?
— Бира — каза Саша, като си спомни съвета на главния прокурор на Руската федерация.
— Не — обади се услужливият „посланик“, — трябва „Столичная“. Бира — после.
Заедно с доброжелателната усмивка Саша получи сигурно към трийсет грама водка в голяма чаша. А след още няколко минути заедно с въпроса-твърдение: „Може ли повтаря?“ — получи още една такава порция.
„Никак не е зле като за тринайсети — помисли Турецки. — У нас щяха да дадат безплатно само първата и единствена. А по-нататък — вади и плащай. Ех, хубаво е в Европата, да я вземат мътните!“
След вкусната закуска Саша леко отпусна облегалката на креслото, като мислеше да дремне малко, но пред него пак изникна фигурата на „посланика“:
— Сигурно трябва малко да пийнете? — Разбира се, въпросът бе съществен.
— А! — по този начин Саша изказа отношението си към миналото. — Давайте! И пиене, и мезе.
„Посланикът“ щеше да изпълни поръчката, понеже вече носеше на подноса порцията водка, но веднага наведе въпросително глава:
— Моля извинете. Вас ист дас „мезе“?
Излиза, че не знае значението на тази световноизвестна дума! А когато постави пред Саша водката и тръгна за сандвич (Турецки приблизително така му обясни какво е леко мезе), Саша спря притичващата покрай него стюардеса и попита на английски кой е този симпатичен младеж и защо така старателно иска да напои пътника. Момичето отвърна през смях, че Валтер е техният старши стюард и в момента стремително изучава руски език. Започвайки с най-необходимото в Русия. Турецки се смееше като дете. А по-късно обясни на Валтер, като се обърна към него с „хер Валтер“ и сигурно го порази до дъното на душата, че пред всички други напитки лично той би предпочел хубавото баварско пиво. И стюардът се стараеше през останалото време да докаже на руския пътник, че в Бавария приготвят наистина най-вкусната бира.
След бирата някак постепенно отстъпиха грижите, обкръжаващи от всички страни Турецки. Той си забрани да си спомня защо, с каква цел лети сега за Германия. Сякаш с пренасянето на камарата досиета от своя сейф в Меркуловия Саша решително се отърси и от необходимостта да мисли за тях. Обаче няколко дребни гвоздейчета все пак не му даваха възможност да се чувства докрай свободен. Не успя да се чуе с Толя Равич. Секретарката в офиса му съобщи, че шефът е в града и ще се прибере вкъщи едва през нощта. Но непременно ще му предаде молбата на Турецки да го посрещне на летището във Франкфурт. Освен това каза, че ако не успее той лично, непременно ще изпрати някого от сътрудниците си, само трябва господин Турецки да слуша внимателно съобщенията по радиото.
По принцип не е страшно, ако не го посрещнат, все някак Саша ще може да се обясни в справочното бюро на английски. Пък и офисът на градската криминална полиция сигурно също не е кой знае каква голяма тайна. А там е хер Ханс Юнге — деус екс махина, както би казал латинецът — сиреч Бог от колата, типично театрален израз, преминал в нашата грешна действителност: преди десетина години — секретар на районния комитет на партията, а сега — цигулка в духов оркестър… Саша не виждаше особени трудности.
Разстройваше го разговорът с Ирина. Естествено, тя не ревеше, не го обвиняваше, че не желае да постои със семейството си, разбираше, че той просто има нужда да си почине, в противен случай ще рухне, а семейството ще умре от глад в прекия смисъл на думата. Но зад всички тези думи се криеше най-горчива истина. И тя изразяваше само едно: извънредно зле са твоите работи, Александър Борисович. Не бива да живееш така занапред, понеже това изобщо не е живот, а пълна мъка. И обещанието да долетиш при тях в най-близките дни бе възприето от Ирина като още едно, поредно обещание, което може да бъде нарушено от всяка една дума или указание на висшестоящото началство. И никой за нищо няма да е виновен, защото кучешкият живот е такъв, и отвратителната професия…