— За вашата безопасност, господин Турецки — рече синеокият, — ще се наложи да вземем някои предпазни мерки спрямо вас. Ако обичате, дайте си ръцете.
Какво можеше да направи? Да се съпротивлява, да бяга? По-рано трябваше да разбере, по-рано… Саша извади ръцете си под шлифера и те веднага бяха щракнати ловко с белезници, след което шлиферът ги закри, както преди.
Колата набираше скорост, зад силно затъмнените стъкла мержелееха дървета, още не навсякъде с опадали листа, които кой знае защо му се струваха червени — може би стъклата ги правеха такива, високата предна облегалка закриваше хоризонта, трудно беше и да се мърда насам-натам — отстрани здраво го притискаха мускулестите рамене на похитителите.
— Той какво се върти? — много ясно изрече предният, без да се обръща конкретно към някого.
— Господин Турецки — каза миролюбиво синеокият, — ако не се успокоите незабавно, ще бъдем принудени да ви ударим една солидна доза успокоително.
— Успокоих се — отвърна Турецки и като помълча към минута, попита: — Може ли едно просто въпросче?
— Ако е просто… — подсмихна се синеокият.
— Разбирам, че не ме карате в хотела. Но все пак кои сте вие и за какъв дявол съм във вашите ръце?
Шофьорът подхвърли на немски кратка неразбираема фраза, в която имаше много съскащи звуци. Младежите отляво и отдясно моментално се обърнаха и започнаха да се взират в задното стъкло на колата. Саша също щеше да извие глава, но веднага получи силен удар отляво. Предният също каза нещо, но неговият немски дори за такова неопитно ухо като Сашиното, беше груба имитация. Явно наш. Обаче се разбраха. Колата започна рязко да набира скорост. На такава магистрала, разбра Турецки, можеш спокойно да вдигнеш и двеста. Но вероятно имаше сериозна причина за тяхното смущение. Някой ги преследва? А какво правят в подобни ситуации? Вземат заложник, обявяват цената му, получават парите, съответно го убиват със случаен куршум или самите похитители, или полицията, после съобщават, че подобни операции не минават съвсем без жертви. За съжаление… Приятна перспектива. Турецки изведнъж се усмихна и помисли, че щом още не е изгубил способността си за ирония, значи май не всичко е изгубено.
В това време похитителите продължаваха да се съвещават и най-накрая постигнаха съгласие. Синеокият извърна глава към Саша и заяви с лека усмивка:
— Господин Турецки, все пак решихме да ви направим малка инжекция. Така трябва. Обстоятелства. Не му пречете — той кимна наляво, — трябва да ви боцне.
Седналият отляво веднага извади от вътрешния си джоб малко кожено калъфче, разтвори го на коленете си, за миг сглоби спринцовката и я напълни с течност от жълтеникава ампула. После се изви към Турецки, който от ненавист към инжекциите бе готов дори да затвори очи, и с някакво ловко професионално движение на стар наркоман заби иглата в ръката на Саша направо през костюма и ризата. „Бре, че нрави! — едва не извика Турецки. — Това е заразно, кой знае какво е!“ Но веднага го парна друга мисъл: а каква е сега разликата? Какво значение има за осъдения на смърт кой е пил от чашата преди него — здрав или сифилистичен в последния стадий? Мрачният хумор на стария виц не успокои Турецки, но поне го накара да се отпусне. Или инжекцията действа? Дори му се дощя да се смъкне на седалката като синеокия и да затвори очи, които явно се умориха от нелепото изобилие на червено зад стъклата на колата. Което и направи, грамотно, както са го учили някога треньорите, отпусна всички мускули. По вида му дори глупак би разбрал, че Турецки е изпаднал в безсъзнание.
Имаше и друга надежда: похитителите явно не искаха да говорят пред него на руски, а немският им, меко казано, дразнеше. Може би номерът ще мине?
— Как е? — Александър Борисович чу родна руска реч. — Хвана ли го?
— Аха! — блъснаха грубо Турецки в дясното рамо и той се отпусна върху седналия вляво. Пак го блъснаха, този път отляво, и тогава Турецки покорно се сгъна, опрял лице в собствените си колене.