Грязнов, който познаваше Москва като петте си пръста, веднага доложи, че сивото здание с множеството полуколони до втория етаж на фасадата принадлежи на контраразузнаването. Между другото, колата е взривена край това здание. Съседното пък, зеленикавото, е на президентската администрация. Край парадния вход на жълтата кооперация отсреща висеше на една страна табелката на някаква фирма.
Грязнов остана на улицата, мотивирайки постъпката си с гаденето, което изпитвал към всякакви правителствени учреждения, особено свързаните със спецслужбите. Според Слава опитът от общуването с тях никога не му доставял удоволствие. Затова Турецки влезе сам в полутъмния вестибюл на първата сграда, показа удостоверението си на старшия от охраната — привлекателен строен брюнет, нещо като Тихонов-Щирлиц, и започна да го разпитва за произшествието, станало наскоро почти пред самия вход на ведомството.
Щирлиц дълго разглежда Саша с вежлива полуусмивка на устните, а сетне също така спокойно съобщи, че не разполага с никакви сведения. А дори и да разполага, няма нито право, нито желание да продължава разговора без разрешение от началника, по-точно без специално указание по този повод. И точка — пределно ясно и до побъркване вежливо.
Наистина, от къде на къде този следовател по особено важни дела изведнъж си пъха носа, където не му е работа? Охраната сигурно има желязна заповед: никого и под никакъв предлог да не допуска в повереното владение. А изведнъж, виждате ли, нищо незначеща организация на име Главна прокуратура! Това са глупости, нищо повече! Турецки, ти си несериозен човек, щом без никакво разрешение си пъхаш носа там, където не трябва. Щирлиц ясно ти демонстрира, че във Федералната служба за сигурност, за което според него странният посетител сигурно не се досеща, всички без изключение, дори сътрудниците на най-ниското стъпало в служебната йерархия, свято спазват основния закон — да си държат езика зад зъбите.
Съседният зеленикав билдинг, оборудван с не по-малко задължителната охрана, също не разполага с нужните за следствието сведения. Тук също никой нищо не знае, не е чувал за нищо подобно, нищо не е видял, а дори и някой да е видял, не е възможно да се намери въпросният човек: работният ден отдавна е свършил, служителите са си заминали.
Целият този никому ненужен, дори глупав воаяж отне не повече от половин час. Ядосан, Турецки излезе на улицата и видя край ъгловото здание с косо висящата табелка Грязнов. Разхождаше се едва ли не под ръка с блондинка с кокетна баретка и къс шлифер, демонстрираща съвършени по форма крачета. Да, за никого от професионалните ченгета не беше тайна, че Слава умее мигновено да прави контакт със слабия пол. „Обаче сега — намръщи се Турецки — дойдохме със съвършено други задачи, в които подобни дами изобщо не влизат. Или много греша?“
Като видя решителната походка на Турецки, сериозния му и дори навъсен вид, блондинката изведнъж се усмихна широко и заяви като на стар приятел:
— Здравейте, Александър Борисович!
Саша онемя. Хем трябваше да признае, че отблизо момичето изглеждаше още по-съблазнително. Може би бе малко едричка за стегнатия си здраво с широк колан шлифер-пола, но именно това на пръв поглед несъответствие правеше още по-привлекателна силата, която излъчваше жената, облечена с пресметливо лекомислие. Турецки си помисли и друго — разговорите с подобни жени сами по себе си трябва да са тягостни, понеже произнасяните думи нямат ни най-малък смисъл, докато мозъкът е зает с нещо съвсем различно: изнамиране на подходящ за двете заинтересувани страни любовен вариант. Да не кажем и нещо по-грубо. Но като наближи, Саша усети не на шега убождането на ревността и се разсърди — на себе си и на глупавата ситуация. Ама че е досаден този Грязнов! И какво виждат жените в тоя, рижавия?
— Привет! — кимна Турецки по-сухо, отколкото би трябвало, като разбираше, че няма сили да откъсне поглед от нахално изложените за всеобщо наблюдение великолепни коленца. И се обърна без желание към Грязнов: — Извинявай, Вячеслав Иванович, но нали се разбрахме да не се бавим заради разни дреболии?
Но Грязнов напълно игнорира явното недоволство на приятеля си.
— А ти не бързай, Александър Борисович, по-добре се запознай. Момичето се казва Таня. Фамилията й е Грибова. И е точно човекът, който най-много ти трябва. Не съм ли ясен?
Таня кимаше радостно, отваряйки устните си в широка усмивка, и Турецки забеляза на ослепителните й зъби следи от морковено червило. Като виждаше, че продължава да мълчи и значи засега нищо не е разбрал, Грязнов продължи: