Калина държеше голяма вила в района на Хьохст, както каза всезнаещият Денис, това е химико-фармацевтичната столица на Германия. Тук има множество старинни замъци, следователно в тях трябва да има и тайнствени подземия, от които за всеки случай трябва да се страхува. Турецки се усмихна на предупреждението на младежа: вече беше успял да попадне в едно от подземията.
Спряха пред входа. Турецки плесна лекичко Денис по рамото и той послушно се мушна на пода на колата, като се покри със сложеното на седалката одеяло. Шофьорът се облегна индиферентно назад и се приготви да дреме.
Навън вече бе тъмно. И никой не можеше да различи леките сенки, които притичаха през улицата, и се притаиха край вилата. Турецки звънна на портичката, глас от домофона попита „Кой е?“, Турецки се представи и портичката се отвори пред него. Саша тръгна по дълга тухлена пътека към къщата…
Преди повече от час, след като обсъдиха всички възможни варианти на посещението и като извика Денис при себе си, Турецки най-сетне се залови с телефона. Предварителната проверка показа, че в момента Матвей Григориевич си е вкъщи. Гласът бе възглух, доста дрезгав, сякаш от настинка. „Какво обичате?“ — попита домакинът. Турецки отговори, че в момента се намира във Франкфурт в служебна командировка. А за Матвей Григориевич носи поздрави от известната му Александра Ивановна Романова. Последва пауза. Най-накрая Калина, изглежда, се окопити и вече с друг, някак странен глас попита дрезгаво какво трябва да разбира под „поздрав“? Турецки отговори, че това е малък сувенир, който може да занесе на Матвей Григориевич още днес. Александра Ивановна наскоро получи генералски пагони и за нея и за всички, които я познават и помнят, това е голяма радост. Може би е искала просто да сподели със стария си приятел и баща на единия от синовете й.
— Дори това ли ви е известно? — Стори му се, че Калина малко се смути. — Какво пък, може би ще трябва да изпратя кола за вас?
— Не се затруднявайте, Матвей Григориевич — отговори Турецки. — Сам ще стигна до вас, понеже транспортът е служебен, а шофьорът е местен човек.
Турецки говореше спокойно и дружелюбно. Никак не искаше Калина да заподозре нещо ненавреме.
— Извинете, а как се казвате?
— Александър Борисович е на вашите услуги. — И Турецки затвори телефона. Не си съобщи фамилията, защото със сигурност бе известна на бандата на Калина, а един ли човек може да се казва Александър Борисович…
Як, мускулест мъжага отвори вратата и по широка стълба, покрита с килим, поведе Турецки към втория етаж. Обстановката тук бе богата. Но Саша не й обръщаше внимание, беше се съсредоточил върху едно: да не преиграе изведнъж.
Калина — прегърбен, невисок човек, с изсъхнало лице и отпуснати бузи — гледай как животът го е употребил! — седеше на диван, но като видя Турецки, се надигна от мястото си и оттам протегна сухата си, леко трепереща ръка. Турецки постави мислено до него Шурочка и неволно се усмихна.
— Какво, сравнявате ли? — проницателно забеляза домакинът. — Да, млади човече, уви, възрастта не краси нашего брата… Сядай. Чай или нещо по-силно?
— Благодаря, но наистина идвам за малко. Само за да изпълня молбата на Александра Ивановна и понеже вече е късно, няма да ви изморявам.
— Е, любопитно ми е да разбера какво носите.
Турецки извади от джоба си касетката, току-що записана за случая от Денис и попита има ли тук магнетофон?
Старецът плесна с ръце и в стаята веднага влезе телохранителят, Турецки така разбра ролята на младежа. Старецът каза какво му е нужно и след малко момчето донесе и сложи на масичката пред дивана касетофон. Турецки му подаде касетата, телохранителят я сложи и като се подчини на жеста на Калина, излезе.
Чу се пращене. Саша беше помолил Денис да запише по-назад диалога, за да има малка пауза. Калина погледна учудено Турецки, а той направи нетърпеливо движение с ръка към магнетофона: ето, сега, всеки момент… И веднага се чу нетърпеливото, горещо, трогващото:
— Алка, направи ли най-сетне това, за което те молих?
— Аа, ти ли си, Кира… Припомни ми…
Още при първите думи Калина трепна, но звукът на гласовете бе толкова привлекателен, омагьосваше, че старецът сякаш залепна за касетофона. Отначало като че ли не разбираше всичко, но когато стана дума за „Златен век“, за гибелта на Шрьодер и за Матвей Калина, той сякаш се събуди — изправи се рязко и прониза Турецки с такъв див, безпощаден поглед, че на Саша дори му запълзяха мравки по гърба. Той вече отвори уста, за да извика телохранителя, но Турецки неочаквано вдигна показалеца си и повелително посочи касетофона. Старецът дори малко притихна от такъв натиск. И вече без да реагира, доизслуша диалога докрай.