— Танечка завършва задочно юридическия и мечтае да стане следовател. Но засега работи в това здание с кривата табелка. Танечка е помощник-управител на своята фирма и живее в собствения си кабинет. Какво друго? Ах, да, Танечка много обича Москва и обожава да гледа през прозореца. — Грязнов говореше с тон на добър възпитател от детска градина. — Между другото, и оная вечер, когато на ъгъла гръмва колата, Танечка се е любувала на изгледа към Червения площад и панорамата от покриви и тесни улички в този квартал. Правилно ли се изразих?
Таня за пореден път кимна радостно и Турецки най-накрая разбра всичко. „Ах ти, Славка, какъв си ми умник! Това се казва ченге! Та той буквално за няколко минути е успял да пипне истинския свидетел! И докато аз напразно се опитвах да разговоря твърдата като камък охрана, Грязнов е направил каквото трябва.“ От физиономията на Турецки веднага изчезна маската на враждебна суровост.
Грибова разказваше учудващо ясно и грамотно, което не е често явление за днешното време, когато при разговор в най-добрия случай преобладава джебчийският жаргон. Изглежда, заниманията в юридическия факултет са й били от полза.
— Всичко беше примерно така, както току-що ви разказа Вячеслав Иванович. Всички наши сътрудници си бяха отишли. Като днес си спомням, когато зад прозореца гръмна, беше във вторник в шест и трийсет и две. Аз тъкмо бях до прозореца на нашия офис, ето там, на шестия етаж. Работата е там, че моят шеф все ми обещава да ми намери нормална квартира, но нали знаете колко са скъпи сега жилищата. Отначало мислех да си купя сама едностайно апартаментче някъде по-близо до центъра, но когато ми поискаха хиляда и петстотин долара за квадратен метър, желанието ми веднага се изпари…
Таня изведнъж спря и като погледна изпитателно Турецки, каза без сянка от усмивка:
— Трябва да ме извините, Александър Борисович, но бих искала и вие да си покажете документите. Вячеслав Иванович вече ми показа удостоверението си на сътрудник от милицията.
„Браво на Слава! Пробутал е на момичето отдавна просрочената си карта. А както се вижда, мадамата не е глупава.“ Саша извади от джоба удостоверението си и го подаде на Татяна. Тя прочете съсредоточено, като мърдаше сериозно сбърчените си вежди, че пред нея наистина стои следовател от Главна прокуратура, и това я успокои напълно.
— Всичко е така, както каза и Вячеслав Иванович — каза Таня, докато връщаше документа на Турецки, — благодаря, Александър Борисович. Много ми е приятно да се запозная със следовател по особено важни дела…
„Наглед дреболия, а колко е приятно вниманието и изисканото ласкателство на красивата жена — помисли Саша. — Не, Грязнов никак не е глупав, работата си е работа, а Танечка наистина е обект, който заслужава по-нататъшно изучаване…“ И докато в главата на Турецки се въртяха твърде фриволни варианти на това изучаване, той едва не пропусна това, заради което всъщност двамата със Славка бяха дошли тук, на „Илинка“.
— Гледам през прозореца: от нас се вижда ъгълче от ГУМ, Червеният площад е зад него и така нататък. И изведнъж забелязвам голяма кола, нито черна, нито тъмносиня, явно западна марка, която неизвестно защо кара бавно. Обикновено в този апендикс не влизат коли. За тук трябва специален пропуск — за влизане и излизане. А след това колата застана плътно до тротоара, но от нея никой не излезе.
— Съвсем сигурна ли сте в това? — уточни Турецки, като криеше прекалено настоятелния си поглед.
— Абсолютно. Не се оплаквам от зрението си… Така, а след една-две минути се чу този кошмарен взрив. Какво друго? Ах, да, стори ми се, че хората в колата чакаха някого.
— Защо решихте така? — Турецки пак се опита да се съсредоточи в работата.
— Защото шофьорът отвори лекичко прозореца и запуши. От прозореца на колата се издигаше достатъчно забележима струйка дим. Ако попитате дали не съм разгледала пътниците, ще ви отговоря отрицателно. Стъклата на колата бяха затъмнени, пък и беше вечер. Просто бе невъзможно да се различи нещо… А след това сякаш огромен бенгалски огън се разпръсна на всички страни, последва страшен… не, не грохот, а по-скоро трясък. Аз машинално се дръпнах от прозореца и в този миг екна взривът. Всичко се покри с оранжев пламък и черен пушек. Много се обърках… Просто не знаех какво да правя, защото по цялата улица нямаше жива душа. Тогава грабнах телефонната слушалка и започнах да звъня в милицията. Но в това време видях, че към мястото на взрива, където всичко гореше, тичат хора с униформа… А пък пожарната дълго не идваше…