— Александър Борисович — рече Татяна и толкова проникновено го погледна, че Турецки остана без дъх, — нали ще се наложи да обяснявам защо не съм се обадила веднага като свидетелка при идването на оперативните служители. Но пък никак не искам да подвеждам моя шеф, който ми помага и разрешава, нали вече ви казах… Може би да напиша, че съм мислила… Нали не само аз съм видяла взрива, понеже там има десетки прозорци… И тичаха хора. Разбирате ли ме?
— Ваша воля, Татяна Павловна — обади се Турецки едва чуто. Какво да я посъветва? Да изложи шефа си? И той веднага да я уволни?
Като въздишаше и обмисляше, Грибова написа още няколко реда.
— Може ли още, Александър Борисович? Само че не за протокола…
— Както трябва да ви е известно, следователят е длъжен да записва в протокола на свидетеля всичко, което той каже. Нима трябва да обяснявам толкова елементарно нещо на вас, бъдещия юрист?
— Да, знам… Но това, което искам да ви разкажа, дори не е свидетелство, а… Как да се изразя? Въобразила ли съм си го? Сякаш съм го сънувала. И честно казано, затова не съм уверена, че изобщо трябва да говоря такова нещо… Знаете ли, днес ми звънна Вячеслав Иванович — тя изведнъж се прехвърли на проблем, който, изглежда, я вълнуваше повече от спомените за взрива.
— Всичко това е хубаво, Татяна Павловна — намръщи се Турецки и се постара да върне момичето в нужното русло. — Хайде да се уточним с вас следното: ако вашият сън, както твърдите, може да представлява интерес за следствието, тогава…
— Разбрах, наистина, разбрах! Александър Борисович, знаете ли, струва ми се, че онази кола е спирала по-рано, т.е. зад ъгъла. Спомнете си каква панорама се открива от моя прозорец. Струва ми се, че съм видяла всичко станало с периферното си зрение… но съм си спомнила за него после, по-късно. Нали ви казвам, че е като сън.
— Тогава още веднъж се опитайте да си представите всичко и ми разкажете какво ще видите. А аз съм готов да ви слушам.
И той не знаеше защо му е този напълно идиотски експеримент. Но се задейства навикът да обръща внимание на всяко фактче, дори незначително, независимо от собственото желание.
Грибова притвори очи и отметна главата си.
— Ето… зад ъгъла изскочи черен предмет и замря — заговори тя като хипнотизирана. Бе толкова естествено, че Турецки неволно се озърна. — Виждам само част от него. И не съм сигурна, че е кола. Пауза. Най-сетне предметът започва да се движи и завива в нашата уличка. — Тя отвори очи. — А тук, Александър Борисович, вече знам точно, влезе голяма тъмна кола, виждам я в упор, защото това е единственият предмет, който се движи, а всичко останало е замряло. Или просто е измряло. А след това… след това вече знаете.
Господи! Та показанието може да стане ключово! Ако всичко това не е празна измислица, а божествено вдъхновение, тогава действията на хората в колата са с точна логика, която досега Турецки все не можеше да разгадае.
— Танюша! Вие сте истинско злато! Казвали ли са ви, че сте чудо?! — Турецки не се сдържа и се разбъбра. Още миг и щеше да скочи да целува свидетелката си, но… готовността, която прочете за миг в пламналите й очи, моментално го охлади. И като овладя с усилие дишането си, продължи, стараейки се вълнението му да не бъде изтълкувано превратно: — Танюша, най-поразителното е, че вашият сън или видение, наречете го както искате, може да се превърне в истина, която да помогне да се решат и разберат много неща. С една дума, хайде засега тези ви наблюдения — нали така беше? — да не ги записвам в протокола. Нека за известно време това си остане ваша фантазия. Но имам огромна молба към вас: още при първа необходимост, т.е. когато страшно ми дотрябва, да повторите разказа си, нали?
— Ама разбира се, Александър Борисович! Иска ли питане! И когато поискате. И — където поискате…
„Ама че нахалница!“ — в гърдите му нещо трепна.
Разбира се, че й вярва, макар че по принцип не бива да вярва на никого, докато води следствието. Длъжен е само да оценява показанията. Но нали следователят също е човек, нищо че звучи глупаво. А щом е така, тогава и той владее същия стандартен комплекс достойнства и недостатъци, присъщи на останалите смъртни. Разликата май е само в това, че в дадения момент пред следователя е седнала предизвикателно ярка жена и бузите й аленеят от похвалата му. Или от други желания, които само тя знае. А за Турецки, разбира се, те са неведоми.
— Е, Александър Борисович — попита тя и очите й отново заблестяха, — тук не се ли пуши?