Турецки малко суетливо се надвеси през писалището към нея и подаде цигарите и запалката. Щом запуши и пусна тънка струйка дим нагоре, Татяна се облегна на стола и с ясно предизвикателство преметна крак върху крак. Модният й шлифер висеше на закачалката до вратата, а късичката поличка и също такава кремава блуза не толкова я обличаха, колкото обмислено и ловко я разголваха. Колкото и да се стараеше, Турецки не можеше да отмести поглед от коленете й, чувствайки, че и тя не иска да отстъпва от заетите си позиции. Изглежда, затова последва „неочакван“ въпрос:
— А вие женен ли сте?
Той разбра, че смисълът на въпроса не е в произнесената фраза, а в подтекста й, като тест за въшливост: „Хайде де, какво чакаш?“ Затова всеки отговор нямаше да означава нищо. До окончателното му решение оставаше миг, а какво би съумял веднага да й предложи? Квартирата на Славка, ако там няма никой, или своята раздрънкана кола, с която да отидат в най-близкия храсталак? Вероятно тя нямаше да възрази, но той дори не можеше да си представи мащабите на такъв позор! И Турецки събра в юмрук волята си.
— Безспорно съм женен, Танюша — отговори с весела назидателност той. — А пък Вячеслав Иванович в дадения момент е абсолютен ерген. Казвам ви го като негов най-близък приятел.
Татяна кимна и се усмихна с известно смущение. Сетне стана, взе от бюрото призовката си, отиде до закачалката и спря, очаквайки Турецки да се погрижи малко за нея — да й подаде дрехата. Това вече той направи с преголямо желание, без да си откаже удоволствието да оправи гънките по яките Татянини рамене и да задържи дланите си върху талията й. При това нейните пълни устни, които се намираха в непосредствена близост от лицето му, изобразиха нещо като въздушна целувка. И тъй, най-сетне тя си тръгна, полюшвайки бедра, а Турецки седна на бюрото си и стисна с длани бузите си. Само това му липсва — да хлътне в такава игра! Мина му съвсем игрива мисъл: ако той бе направил решителната крачка, тя щеше да му се отдаде дори върху това бюро, без да се опъва. Гениално! Сигурно само това липсва на прокуратурата.
Турецки поклати възхитено глава и дръпна към себе си празен лист.
„Какво конкретно ми дават фантазиите на Грибова? — започна да записва той. — Ако следваме логиката й, колата е спряла зад ъгъла. Защо? Защото от нея е слязъл някой трети, седнал на задната седалка. По всяка вероятност този някой е влязъл в един от свръхсекретните входове, иначе защо му е било да слиза. После шофьорът подкарва мерцедеса и след още няколко метра завива зад ъгъла на сградата, за да не прави впечатление, и пак спира. Но вече в очакване на онзи, който трябва да се появи. Или това е същият, или въобще някой непознат. Но седналите в колата шофьор и собственикът са очаквали този човек. Шофьорът е смъкнал леко страничното стъкло и е запушил — от купето излиза струйка дим. Елмазов не пуши. А по-нататък е известно: задейства се бомбата — трясък, фойерверки, взрив, пламък! Фугас с напалм, както каза Градус. Но кой е излязъл от колата? Засега се знае едно: че е бил познат на Елмазов, иначе банкерът няма да го качи в колата си и да го чака…“
Турецки се замисли. Не е нужно да си пророк, за да направиш съответния извод: ако престъпникът се е скрил зад вратата на едно от неясните учреждения, на практика няма шанс да намери терориста.
Но тогава за кой дявол се появиха всички тия полковници, куки от заинтересуваните съседни ведомства? Той вдигна телефона.
Като възприе Татянините съновидения за напълно достоверни свидетелства, получени по оперативен път, Турецки им постави точна задача. Но щом свърши разговора и остави слушалката, се чу позвъняване, което можеше да стане преломен момент в делото.
— Господин Турецки? Обажда ви се старши нотариус Орловски от Централната нотариална кантора. Току-що разговарях с господин Меркулов и той ми съобщи, че вие водите делото за убийството на Елмазов. Разполагам с известна информация, която може да ви бъде полезна.
Нотариусът направи пауза в очакване каква ще бъде реакцията на събеседника му, но такава нямаше.
— Сергей Егорович, ъъ… остави завещание в полза на някой си, ъъ… гражданин с фамилия Боуза. Бо-у-за, Емилио Фернандес, Е-ми-ли-о Фер-нан-дес. Роден хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година. Не е посочен адресът, където живее. В случай на смърт пощенските пратки трябва да се изпращат до пощенска кутия в московската централна поща.
Сега, за да вникне в падналата от тавана информация, се наложи Турецки да направи пауза.