Ето ти новост! Човек ще си помисли, че на карти играят само в столицата и околностите!
— Ами например в Тула?
— За чий ми е твоята Тула? Забрави ли къде съм служил? Напомням ти: в Московската криминална милиция. В Московската! Градската.
Саша въздъхна:
— Разбираш ли, жената каза, че нашият картоиграч изчезвал задълго, случвало се е и за две седмици. Значи нищо…
— Засега нищо, Саша.
В кабинета на Грязнов влезе племенникът му Денис — снажен мъжага, целият се метнал на чичо си, дори косата му видимо червенее. Сигурно с това е получил особеното разположение на по-възрастния си роднина към себе си. Иначе още щеше да кисне в своя роден Барнаул.
— Чичо Саша! — Денис видя Турецки и се смути.
— Казвай бързо какво носиш! — заповяда сурово Грязнов и като погледна под вежди Саша, добави недоволно: — И да забравиш твоето „чичо“! Колко пъти трябва да ти повтарям? Какво сме тук?
— Слушам! — подчини се веднага Денис. — Докладвам, Вячеслав Иванович! Групата на Чекмарьов се готви да нападне днес банката на площад „Комсомолски“, до трите гари. А на мен спешно ми трябват двайсет и осем хиляди — да си платя таксито.
Слава пак отвори сейфа, извади няколко пачки с пари.
— Колко са?
— Седем.
— Ето, вземи. Седем, казваш? Добре, тогава аз ще изтичам на „Петровка“, нека изпратят хората си. Саша, извинявай, както виждаш, няма време.
Какво има да обяснява? Турецки и сам разбра, че няма повече работа в тази сериозна фирма. А и как ще се мери с тия палати той, макар и „важен“ следовател, хем си има кабинет и дори часовник на пода от червено дърво, спрял най-вероятно в деня, когато последният руски цар е абдикирал от престола!
8.
Към пет часа Турецки разбра окончателно ясно, че днес никак го няма като майстор на блица. Изгуби няколко часа за безсмислени, макар и необходими по закона разпити на жената… ама не, вдовицата, разбира се, на покойния банкер Елмазов, сетне на един от заместниците, началник охрана в банка „Златен век“, а също и отговорния секретар на Асоциацията на търговските банки. Прибра протоколите в папка и вече с доста обемисто „дело“ тръгна към Меркулов с намерението след това да си ходи направо вкъщи. Т.е. пак при Грязнов, понеже засега не се предвиждаше друго жилище. За да се преоблече.
Като цяло за днес имаше запланувана още една среща. Но тя не бе свързана с конкретното дело, а с непреодолимата му детска мечта, с която живееше през последните месеци. В Централния дом на журналистите тази вечер трябваше да се състои среща на писателско-журналистическата общественост с някои представители на руската емиграция, оказали се по различни причини в Москва. Програмата на вечерта бе известна само в най-общи линии, т.е. само това, което бе съобщил на Турецки заместник отговорният секретар на „Нова Русия“. Понякога сътрудничеше на този вестник и оттам му бяха предложили да направи неголям репортаж-интервю за емигрантите, още повече, както му казаха, сред тях имало няколко доста известни юристи.
Саша хвана папката в ръце и решително се насочи към вратата. Но тутакси го спря телефонът, който иззвъня абсолютно неуместно. Още повече че можеше да провали всичките му по-сетнешни планове. Стереотипът на поведение се задейства: „важният“ следовател се върна до бюрото си и вдигна слушалката. Но поне даде воля на чувствата си:
— Следователят Турецки слуша! — Ох, никак не завиждаше на този, който се обажда…
— Скъпи ми следователю — чу познат възглух и тихичък глас.
Ами да, това е Олег! Характерният му тон! Веднъж, недоволен от маниера му да води диалог — някак безразлично към партньора и много тихо, сякаш изобщо не му пука дали събеседникът го чува или не — Турецки направи забележка на Олег по този повод, а той весело се засмя. „Скъпи ми следователю — каза примерно така, както и сега, — силата на гласа ми и маниерът ми на разговаряне, както ти казваш, са съобразени с едно нещо — моят виз а ви да бъде принуден да се вслушва в мен. Разбираш ли? Колкото по-тихо говоря аз, толкова повече той внимава! И както обичат сега да се изразяват, веднага се вдига рейтингът ми. Стопли ли?“
Но все пак Турецки не е държавен чиновник, приближен до двора или до нещо подобно, и няма нужда някой да сервилничи пред него. Макар че съветът на Олег никак не беше лош. Саша пробва един-два пъти в друга обстановка и стана. Наистина, още усеща нещо изкуствено в цялата работа.