— Значи виж какво, Саша, оставяй твоите особено важни дела и пристигай спешно при мен. Имам да ти съобщавам нещо твърде изключително. Разбра ли ме?
— Олег, но аз имах… Добре де, а за много ли?
— С отиване и връщане, мисля, не повече от час. Ама ти да нямаш по-екстрени работи?
— Изобщо имам. Но твоите сведения сигурно са по-важни. Затова диктувай адреса и аз тръгвам.
— Саша, какъв адрес бълнуваш?! Моят адрес е Белият дом. Там вече те чака пропуск: написан е и етажът, и номерът на кабинета. С твоята трошка ли си или със служебна кола?
— С моята.
— Аха, значи петнайсет-двайсет минути стигат. Добре, ще сляза лично да те посрещна.
9.
Има такъв израз: „Като нямаш късмет, ще хванеш трипер и от собствената си жена.“ Звучи грубо, просташки, но не чак толкова абсурдно, както може да изглежда на пръв поглед. По този изискан начин Турецки се опитваше да се успокои, докато се надигаше от мръсния асфалт и без нужда отупваше коленете си. А само преди няколко минути нищо не предвещаваше беда.
След като предупреди Клава, секретарката на Меркулов, че трябва да излезе за малко повече от час по неотложна работа — в случай че у Костя се пробуди съвестта — Турецки слезе в двора на прокуратурата, седна в колата си и направи сметка как ще пътува: към „Тверски“, сетне по булевардите до проспект „Калинин“ и по правата за „Краснопресненска“. Така е най-близо до Белия дом. И можеше ли да му мине през ума, че в самия център на Москва, на най-многолюдното място, срещу кино „Октомври“, ще се окаже замесен в тая история?
Автомобилният поток се движеше доста нагъсто. Турецки спазваше малка дистанция зад блестящ лакиран мерцедес, когато с периферното си зрение видя как от дясната му страна отзад бързо започва да го приближава огромен джип. Ситуацията му се стори извънредно позната — практически точно повторение на вчерашния случай. Нямаше никаква възможност да мине вдясно или да изчезне вляво и Саша разбра, че е притиснат „в сандвич“. Това идиотско чувство за пълна безпомощност, когато други решават дали да живееш или не и до катастрофата остават броени минути, след което следва контролен изстрел в главата… Не, не може така, трябва да се направи нещо! Но какво?!
Пред него неочаквано стана странно задръстване, колите, свистейки със спирачките, застъргаха по мокрия асфалт, без малко да се набият една в друга. Като че ли това бе спасение: Турецки вече се приготви да изскочи от колата. Но черният джип излезе напред, едва не избута встрани жигулата, и неочаквано удари спирачки до мерцедеса. От прозорците на колата моментално се показаха две дула и по мерцедеса дружно проехтяха два автоматични откоса. Това стана толкова неочаквано, че шофьорите на всички коли наоколо се сащисаха, а като се окопитиха след миг, хукнаха в различни посоки — на когото, където му видят очите. Турецки усети внушителен удар в задната броня, залюля се и се търкулна през отворената врата. Ударът в асфалта бе доста осезаем. Но повече го порази абсолютната тишина — сякаш ушите му са пълни с памук. Той се надигна бавно, тръсна глава, сякаш стоварваше от нея тежък товар, и се огледа. Насред проспекта килната на една страна бе застинала разстреляната синя голяма кола, а почти допряна до нея, отзад бе неговата жигула. Наоколо нямаше други коли. От отсрещните тротоари към Турецки тичаха хора. Точно тогава Саша обърна внимание на изцапания си панталон и си помисли за късмета.
След няколко минути пристигнаха катаджиите, оперативните служители, отцепиха мястото на поредното мафиотско стълкновение, за което веднага заяви един от милиционерите. Той помоли Турецки да даде показания вече като единствен свидетел на убийството на тримата пътници в мерцедеса. Милиционерът се зарадва двойно повече на обстоятелството, че има работа с „особено важен“ от Главна прокуратура. Турецки пък изобщо не се радваше на това, защото освен моралните и физическите вълнения се проваляха всичките му планове. Не можеше просто да махне с ръка, а нямаше време да навлиза в подробности. Затова изложи накратко ситуацията във вида, в който я наблюдава, и като пожела на колегите успех, в който и сам не вярваше, пое към вече близкия Бял дом. Застаналият неподвижно милиционер го изпрати с въздишка:
— Какво нещо! Всички срещу всички! Няма живот…