10.
Когато посрещна Турецки във вестибюла, Олег недоволно измърмори:
— Нали каза — петнайсет минути! Къде се забави, половин кутия цигари изпуших. Отбива ли се някъде?
— Разбира се! Може ли! Ту в насрещното платно, ту на тротоара. А в центъра изобщо не можеш да минеш. — Турецки не сметна за нужно да разказва за произшествието, от което едва се измъкна одеве. — А моята кола плаче за нова дори без да има неприятности. Ако я чукнат още веднъж — и край. За боклука е, няма спасение…
— Браво на теб! — измърмори Олег. — Неговата лада плачела за нова! Да седне човек да ти записва шедьоврите и ги изпрати на някое вестниче… Стига вече, да отидем в моя кабинет.
Пътят до кабинета на началника на Междуведомствената комисия за борба с престъпността и корупцията към Съвета за сигурност на Руската федерация бе кратък. По-точно така трябваше да се нарича, ако имаше табелка на вратата. В действителност върху вратата на просторния кабинет с малка приемна, празна в момента, имаше само един четирицифрен номер. Всичко останало се подразбираше.
— Доста добре си се уредил — забеляза Саша без капка завист.
Олег се отнесе към думите му също като към нещо обикновено. Само кимна, извади бутилка коняк от минибара, вграден в секцията, заемаща с лакираните си панели цялата стена на внушителния кабинет, и разклати шишето във въздуха.
— Искаш ли една чашка? Май и ти като мен си бил принуден цял ден да се измъчваш? Аа, приятелю, какво е станало с панталона ти?
— Олежка, честно казано, не бих отказал… Но разбираш ли, не съм хапвал днес като хората. А на гладен стомах хубавият коняк е като бомбен взрив. — Кой знае защо Турецки си спомни за мерцедеса, погребал Елмазов, после за простреляния току-що пред очите му, на проспекта, и добави: — А пък панталона… Нали ти казвам: такава ми е колата.
Умникът Олег веднага схвана аналогиите на Саша, хем не бе казано нищо особено, и леко се смръщи. Но само за миг.
— Нямаш проблеми — обади се той. — Стига да имаш желание, както се казва. Нещо топло? Или ще приемеш сандвичи?
— О, какво говориш! — Саша замаха с ръце. — Не се главоболи, за бога. Разбира се, че сандвич, ако се намери.
— Ще се намери!
Олег отиде в приемната и отвори хладилника. „Господи — запротестира мислено Турецки, — помилуй мен, грешника! Къде съм попаднал! Достоен ли съм за такова място?!“ След минута Олег се върна в кабинета с огромна чиния сандвичи. Саша изгълта моментално два от тях — с есетра, беше започнал да забравя вкуса й. И обходи кабинета, докато Олег режеше от голямо парче розово, апетитно на вид месо, нещо подобно на ростбиф, също доста позабравен сега, а толкова разпространен през студентските години на Саша. Той разгледа и кориците на множеството книги по лавиците — главно закони, всякакви актове, трудове по право — и разбра, че в такова заведение наистина не бива да се мисли за дребни неща. Пък и няма време.
— Ако беше се съгласил да минеш в нашето ведомство — уж между другото тихо каза Олег, — и ти отдавна щеше да имаш подобен кабинет. Е, може би съвсем малко по-малък. Но нали сме горди!
Саша се учуди. Че кога са го канили на служба в Белия дом? Или снощи е бил толкова пиян, че е пропуснал покрай ушите си примамливото предложение? Странно… Не си спомняше такава покана. Но, от друга страна, да отрича сега, значи да посочи, че изобщо нищо не помни. Значи пиенето го е разсипало. Във всеки случай няма кой знае каква нужда да се перчи пред Олег, но… както по-рано учеха: съветските хора си имат гордост, гледаме отвисоко буржоата… Вероятно затова трябва да предполага, че е било направено такова предложение и гордо е било отхвърлено. Пък ако някой страшно има нужда от следователя Турецки, нека повтори опита. Тогава ще си помислим.
Върху писалището на Олег — огромно и всъщност празно — бяха наредени няколко снимки в еднакви позлатени рамки. Турецки вече е виждал такова нещо. Когато миналата година ходи в Америка на курс за повишаване на квалификацията и обмяна на опит, от полицейската академия, която се намира в щата Виржиния, няколко пъти ги водиха в различни представителства и големи фирми. Видя подобни неща именно там, в скромно-шикозните кабинети на босовете на проклетия американски империализъм. Снимките на роднини и близки в рамки върху писалищата — това някак си е близостта ми до семейството, клетката на обществото, а следователно — и до обикновения избирател… Стори му се странно: все пак семейното е за семейството, а не за показ пред обществото. Но в кабинета на Олег сигурно не са редки високите гости от по-близките или по-далечните страни и вероятно подобна семейна привързаност със сигурност трябва да им импонира.