— Костя, слушай, ами че това е идея! Какво ще стане, ако включим Грязнов и неговите хора, а?
— М-да — проточи Меркулов замислено. — Кажи ми, но честно, днес още ли не си… закусвал?
— Костя, но…
— Странно. Защото твоите предложения навяват някои мисли.
„Голям проклетник, ей! Ирка ме усеща от разстояние, мога да я разбера: все пак ми е жена. Ами той откъде ми се взе на главата? Ще ми се прави на Волф Месинг!“
— Първо, нямаме право да включваме частна агенция към това криминално следствие. Второ, позволи ми да се поинтересувам, какво, да не си станал милионер? Да не си получил наследство от Америка? С какво мислиш да плащаш?
— Достатъчно, Костя, можеш да не продължаваш, прав си. Съвсем забравих за парите. А по отношение на моя източник, ако ти кажа, сигурно цяла нощ ще размишляваш. Това е Олежка, добре известният ти по-малък син на нашата Александра Ивановна Романова. Познаваш ли такава особа?
— Ах, така ли! Шуриният син… Ами тогава… — Костя направи пауза, подходяща за прокурорския му ранг. — Тогава е съвсем друга работа. А пък аз реших, че сведенията ти са от някои фирмаджии, дето са затънали до ушите и по-нагоре. Имаш ли някакви данни за този Санишвили?
— Казва се Отарии, има жена, засега толкова.
— Добре, аз ще се заема с него. А пък ти поеми партийната дама, оная Кармесита де, кхъ-кхъ…
— Не разбрах сарказма, Константин Дмитриевич — парира сухо Турецки.
— Стига де! Тъкмо си мисля, че пред такива нахакани като теб и твоя Грязнов няма да устои нито една курва, независимо от партийната й принадлежност. Така ли е?
„Накъде бие днес нашият Костя, нещо се е отпуснал, да не са му уроки…“
— Изобщо, Саша — добави Меркулов, — ако говорим честно, не знам до кого от двамата ще стигнем по-лесно. Така, а сега докладвай какво искаше от теб нотариусът? Започна да ми разказва нещо доста мъгляво за някакво завещание, но аз веднага го препратих към теб. За да не играем на развален телефон. Та какво ти каза?
— Не ми се говори най-вече от суеверие, на това отгоре историята е повече от странна. Във всеки случай не бих се отказал от надеждите. Съвсем неочаквано — във всеки случай вдовицата не знае нищичко по въпроса — покойникът се сдоби с наследник на име Емилио Фернандес Боуза. Как ти се струва — бивало го е? За да стане по-бързо, помоли Клавдия да ти донесе факса, трябваше да се получи на мое име. От него всичко ще ти стане ясно. Между другото, вече дадох съответните препоръки на Фьодоров по този повод.
12.
Естествено, Турецки закъсня за Дома на журналистите. Трудно намери пролука почти до Никитските врата и там пъхна бедната си жигула, стигна до металната решетка на вратата и едва тук си спомни, че не носи временното си удостоверение, издадено от редакцията на „Нова Русия“ — остави го в жабката на колата. Вярно, трябваше му повече да се поперчи, отколкото по работа. Но пък от друга страна, ако представиш журналистическа карта, а не на старши следовател по особено важни дела, с теб разговарят къде-къде с по-голямо желание. Какво да се прави, този път ще мине така, реши той.
Мраморната зала бе претъпкана и дори имаше правостоящи около отворената врата. Отдавна не е имало такова стълпотворение. Като разбираше, че молбите и уговорките няма да помогнат, Турецки доста напористо, работейки с лактите, се мушна на пътеката между редовете и бързо намери свободно място до отсрещната стена. Имаше и недоволни, но какво да се прави! Главното е, че успя да види говорещия на трибуната и за малко да онемее — това бе великият Маркуша! Самият Феликс Евгениевич Марковски, бившият му преподавател по криминално право, изглежда, четеше основния доклад по проблемите на прехода на Русия към правова държава, за солидаристичния подход към различни страни от обществения живот, а също и какъв дял има в него старата руска емигрантска организация, базирана във Франкфурт на Майн.