Безспорно всичко, за което говореше Маркуша, бе интересно и на Саша му хрумна след доклада да се срещне с него, да поговорят, да си спомнят за някога. Може би същевременно да помоли за тезисите от доклада, а от тях да направи кратка извадка на основните идеи на Маркуша за „Нова Русия“, като добави за антураж собствени спомени от студентските дни.
Това се случи с Марковски навярно преди петнайсетина години или малко повече. За участие в някакви дисидентски работи, за които дори не си спомня сега, го „помолиха“ да напусне университета. Студентите организираха група в негова защита, подписваха петиции и прочие, защото с основание смятаха Феликс Евгениевич за един от най-грамотните юристи в страната — не само теоретици, но и практици — нали преди университета бе работил дълги години в Московската прокуратура. Където впрочем по-късно работи и самият Турецки и където споменът за Марковски въпреки всякакви опити за премълчаване бе пресен. Студентските петиции нямаха никакъв положителен ефект и след известно време, както съобщиха на Саша на ухо, Марковски напуснал благословената държава. Но никой не знаеше със сигурност в каква посока.
И ето, той отново е на трибуната — порядъчно прошарен, прибавил двайсетина килограма. Но лицето му си е останало предишното — младо и весело, каквото го помнеха всички на семинарите.
Най-сетне се разнесоха аплодисменти и всички хукнаха надолу — кой към ресторанта, кой към бюфета, а някои в мазето, при бирата. След четвърт час търсене Турецки намери Марковски в компанията на благородни старци, доста активно пиещи водка и смеещи се силно на вечните шеги на неизтощимия Маркуша. Саша спря нерешително малко отстрани, без да знае какво да предприеме, за да привлече върху собствената си персона високото внимание, но Феликс Евгениевич или почувства с гърба си настойчивия поглед, или се обърна рязко по някакъв повод, погледна Турецки в упор и със знаменития си жест се закани лукаво с кутре:
— Младежо, та аз ви познавам, не отричайте!
— Разбира се, Феликс Евгениевич! Помните ли, веднъж ме скастрихте: „Обективното вменяване, Турецки, е пълна глупост, която не е оправдана нито от времето, нито от ситуацията?“
— Ха, Турецки! Александър! Господа, моля за минутка внимание, ето един от славните ми студенти! Ах, Саша, ама защо стоите настрани? Седнете с нас! Приятели, позволете да ви запозная! А това, Саша, са мои колеги от известното ви списание „Кълнове“. Да, да, същите, „отровни“! — засмя се той силно. — Както писаха тогава, а според мен някои и до ден-днешен във вашата просъветска преса смятат така. Разрешете да ви представя и Валентин Дионисиевич Пушкарски. Лаская се от надеждата, че сте слушали много за него.
Има си хас да не е чувал за Пушкарски! „Враг на народа“ номер едно. Дългогодишен ръководител на руската емигрантска организация на солидаристите в Германия. Пушкарски се надигна зад масата и церемонно се поклони. Беше вече доста над осемдесетте, самият той много слаб, на ръст стигаше почти тавана и очите му, широко отворени, се смееха.
— Здравейте, много ми е приятно. Смятам, господа, понеже господин Турецки, хо-хо, простете, Саша, още е напълно трезвен, да му дадем за начало тази чашка, хо-хо! По руски, просто, по нашенски, господа!
Като се подсмиваше, Пушкарски му подаде пълна водна чаша и сандвич със солена селда. В това време Маркуша изреждаше фамилиите на останалите, а Турецки все не можеше да откъсне очи от Пушкарски. И той забеляза това и също въпросително, през смях искрящ от очите му, се загледа в Турецки.
— Вие същият Пушкарски ли сте, който бе осъден на смърт? — Въпросът не беше от най-вежливите.
— Именно, Саша! Именно бях осъден, понеже направиха това съвместно, макар че, хо-хо, не се споразумяха. А е напълно възможно и да са се споразумели! И другарят Йосиф Сталин ми е подписвал смъртна присъда, и фюрерът Адолф Хитлер.
Виждаше се, че Пушкарски дори се гордее с толкова високата чест — да се смята личен враг на двама кървави диктатори.
— Всички тия хора, Саша — рече Марковски, като изтощено сложи ръката си върху рамото на Турецки, — всички, които виждате в този тесен кръг, са лежали в хитлеристките лагери и затвори. А пък Валентин Дионисиевич го спаси от смъртта чиста случайност. Англичаните бомбардираха затвора в Берлин.
— Е, Феликс Евгениевич — намеси се набито старче май с фамилия Арсениев, — не можем да се мерим ние с Ве Де Пе! Та той бе в привилегирована килия за смъртници.
— Недейте така — парира веднага Пушкарски, — не съм забелязал никакви привилегии, не знам защо в съботен ден не са ни давали, хо-хо, нито шампанско, нито печени фазани!