Пушкарски остана доволен от шегата си, а Марковски каза:
— Саша, вижте тези хора! Всички са завършили или Сорбоната, или Оксфорд. Ето например Валентин Дионисиевич е доктор по философия, химия, политически науки, професор по филология. Доктор Рьорих, срещу теб, е основател на цяла философска школа! Господин Арсениев е професор по право. Целият си живот са отдали на борбата с комунизма и съветската власт. Но не с диверсии или шпионаж, както винаги са ги клеветели партийните драскачи, а със слово и със собственото си перо. Аз вече десет години работя с тях във Франкфурт на Майн и се научих на много неща. А сега с господин Арсениев преподаваме основи на публичното, частното и координационното право във вашия Нов московски хуманитарен университет. Чували ли сте за такъв?
— Разбира се. Макар че сега къде ли не откриха университети. Всички институти са преименувани на университети, а някои дори имат честта да се наричат академии. И знаете ли защо?
— Любопитно!
— Равнището на заплатата е друго — там е цялата работа. Пък и звучи някак по-солидно… Ами Валентин Дионисиевич също ли преподава при нас?
— Не, приятелю — обади се живо Пушкарски, какъв слух само има старецът! — Сега не работя, хо-хо! Пенсионирах се и пътувам по света. Срещам се със скъпи на сърцето ми хора. Ето сега навестих тази компания — той огледа с радостен поглед масата — и заминавам за Париж. Там имам раут с един Нобелов лауреат. После ще отпраша за Люксембург, при приятел. Той е писател със световно име, умен, чудесен човек, грехота е да не го посетя. А после към къщи. Ако дойдете във Франкфурт, заповядайте на гости. Ето ви визитната ми картичка… Какво, не сте ли идвали по нашите места?
— Бях се наканил, но за съжаление, работата не ми позволява. Мой приятел от училище се установи в Мюнхен, кани ме със семейството. Но нали виждате, засега не се получава.
— Заслужава си, заслужава! — Пушкарски поощри Александър Борисович. — Идете, ще ви хареса, уверявам ви. Аз също съм свикнал с дома си, хо-хо, ще повярвате ли! Погостуваш ден-два и те тегли към къщи. Така че не е изключено да се видим…
Те останаха в ДЖ-то почти до затварянето. Турецки успя да разкаже на Маркуша с каква цел е тук и той дори се зарадва. Понеже сега ще живее в Москва поне до коледната ваканция, няма нищо сложно да си уредят среща и сериозен разговор за вестника. И материалите ще са подходящи, и компанията няма да е от най-лошите. Като че ли на Саша му провървя с тази задача. А през цялото останало време с удоволствие остана в тяхната необикновена компания, слуша прекрасния им руски език, недокоснат от модните изрази и думи, макар седящите на масата неведнъж да се заливаха като деца от смях на пиперливите изрази на Пушкарски. Освен това слушаше историите им, пълни с мъка, тежък труд, бедняшко съществуване и не се уморяваше да се поразява на знанията им, на дълбоката им любов към Русия. Те я чувстваха така, както могат да чувстват и преживяват заради родната си майка собствените й деца — ласкаво и в същото време взискателно. Понеже за оздравяване са нужни винаги големи усилия. Странно, на такова разстояние — и да не изгубят нито знанията, нито усещането за родината си…
А иначе Турецки дори не можеше да си представи каква роля предстои да изиграе в съдбата му Валентин Дионисиевич Пушкарски.
Събота, 7 октомври
1.
Въпреки че се събуди рано, забеляза: Грязнови вече са поели в неизвестна посока. Саша горе-долу се оправи, разходи се безцелно из апартамента и допи остатъците от вече изстиналото кафе на Грязнов. После запали цигара и зачака да стане осем часът. Това бе онзи разрешен минимум, когато вече можеш да безпокоиш клиентите си по служебни въпроси. Но като се има предвид съботата, можеше да им даде време да се наспят. Е, няма значение, Бог ще прости.
Удари осем и той веднага се зае да избира седалището на руските прогресисти, като правилно смяташе, че изобщо не е резонно да стават късно по време на активната подготовка за избори за Държавната дума. След ден-два всички пощръклели партийки и движения ще се устремят натам, ще се блъскат и изместват взаимно. Точно затова интересът, проявен към тях от страна на „четвъртата власт“, сиреч пресата, трябва да им действа като елей.
— Аха — отвърна лениво безполов глас и замълча.
Дявол да го вземе! И на това отгоре се наричат партия? И се осмеляват да се надяват на нещо? Турецки още не беше срещал такива нахалитети.