— Обажда ви се кореспондент на вестник „Нова Русия“ — започна без всякакъв респект. Не лъжеше, а че е нещатен — каква разлика? — Бих искал да се срещна с госпожа Максимова-Силвинска, депутат от Държавната дума и доколкото разбирам, кандидат за нов мандат. Нашият вестник може да предложи една от страниците си за изказване на председателя на партията ви. Нека засега не ви вълнува финансовата страна на въпроса.
В отговор последва глухо мълчание, сякаш плътно са закрили слушалката с ръка. Отново се обади съвсем друг глас, вежлив:
— Извинете, а вашето име?
— Борис Александров. — Саша се представи с вестникарския си псевдоним. — Трябва със сигурност да знаете името ми, ако сте виждали изданието ни. Впрочем то видимо се отличава от останалата, между нас казано, жълта преса. Моят профил са законите, правото и така нататък.
В слушалката пак увисна тишина, при това от известно смущение, както подсказваше на Саша интуицията. След още една минута разбра, че е бил прав. Този път слушалката взе трети човек, който нито се отличаваше с вежливост, нито с елементарно чувство за такт.
— Кажете си номера на телефона — заяви безапелационно грубият глас. — А ако намери за нужно, другарката Максимова — той подчерта думата — ще ви се обади лично.
Не оставаше нищо друго, освен да каже номера на Грязнов, по който все едно, ще отговаря телефонният секретар и на когото му е все тая дали абонатът е груб или нахален. Но кореспондентът на уважавания вестник не сметна, че може да преглътне безтактността на партийното обкръжение на мадам Силвинска.
— Ще ви бъда много благодарен — Турецки започна със сарказъм, — ако госпожа Максимова… — Но му отговори безразлично кратко пиукане. Все пак тия депутати и обкръжението им са големи говеда.
Той позвъни в спецслужба „Справки“ чрез кода на прокуратурата и поиска адреса и телефонния номер на партийната деятелка. Но отговорът бе кратък и еднозначен: „Няма такъв.“ Ха сега де, макар че, честно казано, той не беше очаквал друго. Нали повечето от депутатите не са московчани. Насъбрали се, по-точно надомъкнали се от цяла Русия, натъпкали се в парламента и моментално се обкръжават с всевъзможни благини, като се почне от личната неприкосновеност и въоръжената охрана. Уредиха се с апартаменти, къщи, вили, коли, обаче съвсем не възнамеряват да афишират награбеното. Разбира се, всички имат телефони и при това не по един. Но все пак къде се намират нужните му сведения? А между другото, нима Турецки няма началник и нима той не е още заместник главен прокурор на Русия? Кой ще се осмели да му откаже?
Домашният телефон на Костя отговори почти веднага. Саша се усмихна: не спи, значи старостта наближава и сънят става по-кратък и нощите по-дълги и мъчителни.
Не беше необходимо да обяснява надълго ситуацията, шефът му веднага „стопли всичко“, както казваше артистът Папанов в комедията „Диамантената ръка“.
— Саша, боя се, че твоята партийна деятелка може да се окаже извън нашата досегаемост. По мои данни добре известният и на двама ни Отарии Санишвили снощи е отлетял със самолета за Германия, незнайно защо толкова желана от теб.
„Гледай какъв шеф имам! Не може да се удържи да не ме убоде!“
— Пътува за град Франкфурт, Саша, който е на реката Майн. На пръв поглед полетът на Санишвили изглежда напълно оправдан и легален. Нали е съсобственик на руско-германската банка „Златен век“, чийто президент, както помниш, беше нашият покойник. А във Франкфурт, по-точно в малко градче до него, имат филиал. Следователно може да са възникнали необходими неща, свързани със смъртта на президента. А какво друго — засега дори не можем да предположим.
— Но, Костя, какво има да предполагаме?! Нима още не е ясно?…
— Лично на мен не ми е ясно — прекъсна го Меркулов. — И изобщо, чуй ме. Ти забърка тая каша, сам си я сърбай! Имам си достатъчно мои задачи. Знаеш ли коя е единствената радост на римския папа? Не знаеш? Ще ти кажа: всеки ден вижда началника си разпънат на кръст! Разбра ли?
Турецки прихна, защото да получи анекдот от Костя, и то в събота в осем сутринта, значи го е засегнал много навътре!
— Чуй се как си се разцвилил като млад жребец, а на главата ми виси главният прокурор! И знаеш какво мисля по този повод…
„Край, на Костя му мина, няма смисъл да го дразня повече.“
— Добре, разбрах. Няма ли да ми кажеш нещо друго?