— Не, ще ти кажа. Много те моля да запазиш за бъдещите си умозаключения всичко, което ти е наговорил малкият на Шура. И чакам кога ще се заемеш на законна основа с делото. Между другото, а къде е по-големият, Кирил?
„Е, това вече е съвсем мирен тон.“
— Кирил, както ми каза под голям секрет въпросният Олег, сега е в чужбина, от икономическия са го прехвърлили към академика, разбираш ли ме?
— Ах, там ли? Тогава е ясно.
— А помниш ли, като ходихме с Шурините момчета за гъби? С милиционерската газка.
— Как да не помня! И вие с Кирил намерихте тогава една огромна манатарка — някъде към пет кила.
— Е, стига де, чак пет!
— Но нали си спомням — гъбата беше огромна, в никой случай не беше по-малко от пет!
— Добре, Костя, ще продължавам да си сърбам попарата. Между другото, информацията на Олег много точно пасва на нашата кройка. И още… Ако мадам Силвинска, както ти смяташ, също е духнала… С една дума, трябва спешно да се издирят домашният й телефон и адрес.
— Няма нужда от издирване. Записвай.
— Но тя не е записана никъде! Как успя?
— И аз си имам източници. В парламентарните кръгове. — Меркулов все пак раздрънка оръжието си. — Добре де, не питай, а пиши. А какво се чува за наследника на покойника?
— Вчера нямаше нищо, освен номер на пощенска кутия в Централна поща. Днес Фьодоров обеща да издири някаква информация.
2.
Домът, в който Надежда Максимова-Силвинска живееше на квартира, се намираше в един от ненавистните за Турецки луксозни райони на столицата. Но пред Франкфурт имаше само едно предимство: намираше с няколко хиляди километра по-близо до обиталището на Грязнов.
Турецки облече старо шушляково яке, отдавна изгубило първоначалния си цвят — охра, и неизвестно защо пазено от Грязнов, — а също и стария му прочут каскет, който навремето всяваше страх сред криминалния свят на Москва. Така в този „силно маскиран“ вид тръгна да търси Кармен на адреса й.
По-точно казано, ненавиждаше района не защото бе отдалечен от центъра или заради други неудобства. Просто Саша не можеше да понася пейзажа, съставен от еднакви безцветни и скучни кутии. Зеленината в дворовете, която през лятото поне малко украсяваше сивото еднообразие, сега бе изсъхнала и само подчертаваше унинието на човешкото битие.
Той влезе в кабината на уличен телефон до кооперацията на Кармен и започна да върти диска настойчиво, но и безрезултатно. Пиу — веднъж, два пъти… десет. Повтаряше опитите си, но в дома на Силвинска никой не вдигаше слушалката. Някакво странно чувство обзе Саша — че зад тюлените пердета го наблюдават, чакат да видят какви действия ще предприеме по-нататък. Но кой може да се таи там и защо не иска да отговори на настойчивите позвънявания?
Като остави за малко колата на улицата, Турецки тръгна към единствения вход на девететажния блок. Първата врата във входа бе отворена и подпряна грижливо с камък. Ясно, за удобство на живеещите тук, когато влизат с тежки чанти. А пък втората, с домофона, бе заключена. Изключително рядък случай, дали работи изправно? Саша натискаше копчетата, за да извика апартамента на Силвинска, но вратата оставаше безучастна за усилията му. Той се повъртя малко във входа с надеждата, че някой ще влезе или излезе, но напразно. Колко противно… Вонеше на котки и на още нещо гнило във всички блокове, помнещи първия квартирен бум на хрушчовското разведряване. Без да може да издържи първото изпитание, старши следователят отстъпи.
В двора на „съседните блокове“, гъсто сбити един до друг, момчета играеха футбол. Най-големият от тях, с плетена червена шапчица, беше на не повече от десет. Засилената топка се насочи към Турецки Ех, да става каквото ще! Той ловко пое топката, поведе я към вратата, направена от две пръчки, удари не много силно и… не улучи. „Червената шапчица“ се засмя с цяло гърло и взе да сочи калпазанина с пръст. Двата отбора подеха неочакваната радост.
Когато се насмяха до насита, Саша намигна на момчето:
— Слушай, приятелю, не знаеш ли на кой етаж живее леля Наташа? Фамилията й е Максимова-Силвинска.
— Тая ли? — хлапето разпери ръце пред гърдите си, сякаш носеше две хубави дини.
— Точно тя! — потвърди уверено Турецки.
— На седмия. В трийсет и четвърти апартамент. Ей там са прозорците й. — Момчето посочи с пръст. — Спалнята, трапезарията, банята и кухнята — всичко е като у нас. Само че ние сме на деветия, на последния. А това е нейният японец с дрислив цвят. — И пак посочи с пръст към жълта тойота, самотно замряла върху разчертания асфалт на паркинга в двора. — Като якето ти! — извика и хукна, а като се обърна, го уязви окончателно: — А ти да не си крадец по къщите?