— Момчета играят футбол, няколко баби… Не много.
— Аха, това е добре. Денис! Альо, дежурният!
Влезе прозяващият се Денис.
— Къртиш ли?
— Задрямал съм малко, чи… Вячеслав Иванович. Нали няма никой.
— А да съм ти направил забележка?
Денис някак неопределено мръдна широките си рамене — без да отрича, но и без да потвърждава. Грязнов промърмори:
— Щом си се наспал, слушай командата. Върви се измий, после ни направи кафе. Можеш да направиш и за теб. Вземи една кутия нес, нормалното свърши, напомни ми да купя. Това първо. По-нататък, приготви куфар номер две. За трима. Ще вземеш колата на Саша… Александър Борисович, разбра ли? — Грязнов погледна строго племенника си, върху устните на когото се прокрадна усмивка. — И отиваш на адреса, който той ще ти продиктува. Задачата там е: да се проверят ключалките. Да се екипират всички, които влизат във входа. Ако има нещо, звъни от автомата.
— На двора, до стената на блока има кабина. Преди един час телефонът още работеше — каза Турецки и започна да нахвърля върху лист схемата за разположението на обектите на посочения адрес.
— Паркирай се тук — Слава заби пръст в чертежа, — а ние бързо ще дойдем. Саша, дай му ключовете си.
Денис донесе по едно кафе и махна с ръка на чичо Саша, незабелязано за Грязнов, естествено. Турецки само намигна след него. Когато вратата се затвори след Денис, той се обърна към Грязнов:
— Слава, всичко разбирам и много съм ти благодарен, естествено, но се чувствам дискомфортно.
— Ами не се чувствай — кимна Грязнов, отпивайки от кафето. — Днес всички нормални хора имат почивен ден. При нас не се предвижда нищо особено. Чакам един важен клиент и после съм птичка волна… Дежурим повече заради реда. Приучвам Денис на дисциплина. И за всеки случай. Какво ли не може да възникне… Ти например…
— А какъв е този клиент? Няма ли да попреча?
— Виждаш ли ей онова апаратче? Знаеш ли какво е това? Ами, няма да се сетиш без подсказване. Моите „слависти“ направиха първия роден цифров полиграф, иначе казано — детектор на лъжата. Бившето родно вътрешно министерство вече няколко години се занимава безуспешно с този проблем. А моите момчета се хванаха и решиха задачката. И сега чакам клиента, който ще дойде да провери апарата в действие, след което е възможно да се споразумеем за покупко-продажба. При това не на опитния образец, а на цяла партида. Не е лошо, нали?
Турецки само поклати глава, възхитен от предприемчивостта на Грязнов, и стана, за да извади цигарите от якето. Но Слава го изтълкува по друг начин.
— Чакай де, недей излиза. Сега ще ви запозная. А после можеш да поиграеш половин час шах с компютъра. Там трябва да е и Серьожа, той ще ти покаже кое как става.
В този момент на вратата се позвъни и Грязнов тръгна лично да посрещне важния си клиент.
Саша чу женски глас в съседната стая, после вратата се отвори и влезе, не, доплува… Шура Романова.
— Ох, момчета! — възкликна тя, като видя Турецки и се обърна към влизащия след нея Грязнов. — Какво хубаво временце се е отворило днес! И какво правите тук, в задимената стая? Вървете се разходете! Такава славна есен!
Шура протегна ръце към Саша и той я прегърна с радост. Да, не е лесно да познаеш в тази красива, модерно облечена и дори леко гримирана едра дама страшния довчера началник на МУР, полковник Романова. Значи пенсионирането не разваля и не състарява всички. Макар че какво говори, нали Шура продължава да служи.
— Е, адаш, разказвай бързо как е твоята Иришка? Ами момиченцето, момиченцето как е? Говори ли вече?… Ами, не може да бъде! И на колко е сега?
— На четири!
— Ау, Господи! Ами да, разбира се… Момчета, да знаете само колко искам внучета! А моите хич не се женят, ударили са го на работа. Сякаш тая пършива демокрация няма да оживее без тях! А ти, Саша, какво ще кажеш за моя малкия? Май не сте се виждали отдавна?
— Доста отдавна, снощи видяхме сметката на една бутилка и обсъдихме някои мои проблеми — отговори Турецки, като реши да не затруднява хората с подробностите.
— И как ти се видя? На новата си длъжност…
— Вече забравих как изглеждаше на старата. Същият дългуч. А Олег ми каза, че — Саша премина на тайнствен шепот — Кирка станал шпионин, а?
— Ах, дяволчето ми! — Шура плесна с ръце. — Та аз кой знае откога не съм виждала очите на големия! Щом отиде там — тя повдигна брадичка към тавана, — само обикаля из чужбините. По цели месеци ни вест, ни кост от него. Понякога не знам какво да си мисля. Сега живеем в друг свят и уж глупостите станаха по-малко, а пак от дреболиите правим тайни. Но аз какво се разбъбрих като баба. Момчета, не обръщайте внимание на старата жена. — Шура явно си просеше комплимент.