И двамата с Грязнов побързаха да възразят: ти значи, родна наша майчице, биеш младите с цели сто точки и така нататък. Шура разцъфна — кой не обича да слуша приятни неща за себе си?
— Аз от началото не издържах, позвъних в неговото управление, представих се, както си му е редът, а там някакъв полковник отговори нещо, в смисъл че не разполагат с никакви сведения. Сякаш ме прати по дяволите, така ми обясни. Но вие нали ме знаете! Та намерих начин да стигна до помощника на нашия академик, той ме изслуша, старата глупачка, посмя се и ме успокои. Всичко, казва, мамичко, е наред, не се вълнувайте и така нататък. А пък ако се случи някъде нещо, вие, т.е. аз де, първа ще научите. Та ако отново се появи някаква необходимост, пак да се обръщам директно към него. Пък аз, нали разбирате, не искам да ставам нахална, а Кира е същият заплес като Алка: майка им винаги е на последно място! Една дума да прати: жив, здрав и толкоз, не ми трябва повече! Не се сещат моите синове за такова просто нещо, ах, дяволска работа!
— Чух… — Турецки реши да не се разкрива, че се е оказал неволен свидетел на телефонния й разговор с по-малкия син. — Олежка ми каза днес, че май имало вест от Кирка оттам? И всичко наред ли е?
— Само едно „жив и здрав“ изпратил… Не знам, сегашните наши млади нещо са неясни. Студени ли са? Гледам, че не се разбират много помежду си. Сякаш са се отчуждили. Бог да ги пази, той и ще ги съди. Само че, момчета, страх ме е, че няма да дочакам внуци. Саша, почакай, ще порасне дъщеря ти, тогава ще ме разбереш. А тоя приятел — тя въздъхна и посочи Грязнов, — изглежда, никога няма да види продължение на рода си. Отходи си по жени, има да си скубе косите…
— Той си има Дениска, племенника — намигна Турецки на Грязнов. — Стига за трима синове, че и ще хартиса!
— Така де, ама не е свое. Своето е по-мило. А защо не ми отговори нищо за Алка?
— Според мен той е отличен младеж, Александра Ивановна, майчице наша ненагледна. А което е особено важно за мен — наистина разбира от всякакви сегашни банкови премъдрости. Е, няма да ви преча…
Шура погали с майчинска ласка Турецки по главата.
4.
— Карай всичко поред, Денис.
— Значи така, Вячеслав Иванович — започна с готовност племенникът и лукаво погледна под вежди Саша, демек — на служба съм! — Ключалката на главния вход, до домофона, е много фалшива и я отворих с отвертката без никакви проблеми. На седмия етаж се качи само едно момче, но влезе в друг апартамент.
— Но може и да си пропуснал някого?
— Може. И аз знам, че следенето не беше съвършено. Но мисля, че не съм пропуснал. Засякох и едно момиче. Натискаше домофона на вашия… флет, Александър Борисович. Това е нова модерна система: натискаш нужните цифри, оттам питат: кой е? — ти отговаряш: аз съм! — и ззз, вратата се отваря.
— Да върви на майната си тая система. Дениска, а какво беше момичето?
— Черничко такова. С дънки. Въртя се десетина минути във входа, а после хукна да звъни от автомата, който е на двора. Ето номера, който търсеше.
Денис подаде хартийка, на която бяха записани познатите на Турецки цифри — телефона на партийната централа на руските прогресисти.
— Ключалките на апартамента са сложни, чи… Вячеслав Иванович — продължаваше Денис. — Но за нас не са. Средната е обикновена, два ключа с голяма брадавица. Горният — номер девет, долният — номер четири с вътрешно резе. Разбира се, не можех да ги отворя.
Грязнов извади от „следственото“ си куфарче шперцове не по-дълги от три сантиметра.
— Това и не влизаше в задачата ти. Но иначе те бива, справи се, пиша ти много добър.
— Ех, вие, чичо Слава, както винаги — замрънка съвсем по детски Денис, но Грязнов пресече опита му да постигне нещо с помощта на жалните интонации:
— Разглеждане на жилището, край. Върви отвори вратата във входа, качи се на седмия етаж, позвъни няколко пъти на вратата, ако отворят, излъжи каквото ти хрумне. Разбра ли?
— Какво, да не съм глупак?
— Умен си, умен. И задачата е съобразена с това. Колко апартамента има там, колко апартамента, чуваш ли, Дениска? — а не колко са автоматичните звънци на етажа?