Добре, приеха ли — приеха. Записаха. След което набелязаха да се провери паричната маса и счетоводният отчет в банка „Златен век“, а също личната сметка на Елмазов в търговска банка „Национален кредит“. При това оперативната работа трябва да легне изцяло върху раменете на Юра Фьодоров и доблестните му юнаци. Последното много допадна на Турецки, защото всичките му дълбоки знания в тази област, както вече бе казано, се побираха на две странички ръководство за вложителя.
Оставаше последният проблем: трябваше по някакъв начин да оправят взаимоотношенията между противоположните сили — президентските „ястреби“ и парламентарните „соколи-скитници“ — във връзка със случилите се трагични произшествия. Но часовниковата стрелка все повече наближаваше онази цифра върху циферблата, която позволява на всеки гражданин от някогашната една шеста от сушата, а следователно и на Турецки, да стане и да обяви на всеослушание: слушайте, момчета, я се разкарайте с вашите проблеми! Аз съм изморен и изобщо — работният ми ден свърши. Оставете ме на мира. Между другото, днес е събота, затова чао на всички! Следователят по най-важните дела Турецки повече не възнамерява да обременява сивото си вещество с всякакви глупости. Вие сте началници, занимавайте се…
Саша не каза нищо, но направи такава кисела физиономия, че Костя чак потрепери. Той се обърна и махна рязко с ръка: махай ми се от очите. Вече хванал бравата, Турецки взе, че издрънка може би просто така, от безгрижие:
— Слушай, шефе! — и намигна на Фьодоров. — А ти поне прочете ли протокола от разпита на оня единствен „свестен свидетел“? За Назаров?
— А какъв е проблемът? — свъси вежди Юра.
— Ами аз съм този единствен свидетел! Големи ченгета се извъдихте.
Паузата беше неприлично дълга. И твърде многозначителна. Най-накрая Меркулов сякаш се опомни, посочи с пръст Саша, а после стола му, като заповяда да се върне и да заеме мястото си, сега по всичко изглежда — на подсъдим.
— Разказвай — нареди късо.
Наложи се да разказва. Но въображаемата „записваща кутийка“ принуди разказвача да си спомни и за произшествието завчера на площад „Трубни“. Изобщо Турецки се оказа виновен за всичко.
Меркулов сумтеше възмутено, загледан в полираното си бюро.
— Поне не знаеш ли на кого са нашарили задника? — Турецки се обърна накрая към Фьодоров.
И Юра изведнъж прихна. След като се насмя, обясни на смаяния Меркулов:
— Е, слава богу, камък ми падна от сърцето и от гърба! А този човек, Игор Борко де, президентът на Интеркомбанк, за малко не се нахвърли отгоре ми с юмруци: покушение! Къде гледате! Ама че прасе… Вярно казват хората — гузен негонен бяга. Ето каква била значи работата! Чакай, а защо оня катаджия е представил всичко иначе?
— А ти не разбра ли? — учуди се Турецки. — Та той ти е изложил версията на банкера. С една дума, можеш да прекратяваш делото за покушението. А аз все пак се оттеглям. С ваше позволение.
— Не, уважаеми, няма да се измъкнеш така лесно — пак се навъси Меркулов. — Защо ходиш без оръжие?
— Костя, но аз не отивах на операция… Когато е необходимо, друго нещо. А и самият ти…
— Аз не се занимавам с оперативна работа, не водя следствия и не се измъквам от бандити. Затова ти заповядвам…
— Разбрах. Разрешавате ли да вървя, господин заместник главен прокурор?
— Юра, вземи му обясни на това диване, което сякаш нарочно се пъха под куршумите, в мелетата, не знам къде още… Защо никой не напада мен, защо не ми правят покушения? А на него — непрекъснато.
— Наистина — Фьодоров сви рамене, изглежда, все още преживяваше — имаш право. Ако „Макаров“ ти се вижда тежък, ще кажа на моите момчета да ти изберат нещо по-удобно, по-компактно.
— Благодаря. Разбрах. — И Саша погледна въпросително Костя. Той пак махна рязко с ръка. Този път Турецки изпълни молбата на боса мълчаливо и безпрекословно.
А в кабинета си влезе с едничката цел да звънне на своите момичета в Рига. Вече му стана навик.