9.
Някой вървеше след Турецки. Усети го с гърба си още в двора на прокуратурата и отначало помисли — случайност. Но след двайсетина крачки вече знаеше твърдо, че някой върви по петите му. Саша отмина колата си, излезе от портала и се обърна рязко: нито едно познато лице, но и нито едно подозрително. Московчани бързаха по своите си вечерни работи, никой не му обръщаше внимание. Тогава той стигна до ъгъла на улица „Столешников“ и пак се обърна рязко: не, няма никой, на когото може да спре погледа си. Но нали не е новак и чувството му за преследване се е изработвало у него с години, станало му е като втора природа. Какво е това, синдром на преследването? Но нали преди не е забелязвал подобно нещо. А може би наистина трябва да се върне и да извади от сейфа си пистолета. Дяволът си няма работа, знае ли човек.
Той знаеше няколко павилиона на „Столешников“, които продаваха какво ли не, дори топъл хляб. В единия купи прясна бяла франзела, обиколи малко край втория, където продаваха кашкавал. Изобщо не му трябваше никакъв кашкавал, пък и имаше опашка, малка наистина. Като се повъртя и се направи, че размишлява — да застане ли на опашката или не, — още веднъж се огледа внимателно и щом не забеляза никакъв подозрителен, решително се насочи към колата си. Когато излизаше вече от входа на прокуратурата, още веднъж се вслуша във вътрешния си глас и разбра, че трябва да се грижи и трепери за него, защото досега той нито веднъж не е подвел стопанина си.
Разбира се, Турецки видя преследвача си, но не в центъра, където безпорядъчното суетене на автомобилите те обърква и не ти дава да се съсредоточиш върху нито една от каращите след теб коли. Но още щом излезе на Ярославско шосе, и го засече: онзи караше на прилично разстояние, деляха ги три-четири коли. Когато Саша намаляваше скоростта, същото правеше и онзи, Турецки натискаше педала на газта, и преследвачът веднага надуваше колкото може. Естествено, беше невъзможно да се избяга от него със старата таратайка на Саша, по всичко изглежда, човекът бе опитен шофьор и на първия светофар лесно щеше да го пипне. И тогава Турецки се запита: а защо трябва да му бягам? Още повече че вече „запечата“ номера на неговата вишнева деветка. Такава кола веднага се забелязва, не е най-добрият вариант за преследване… Но кой е той и какво иска? Кой се крие зад затъмнените стъкла на вишневата лада?
С лявата си ръка Саша извади от джоба цигара, запали я, поглеждайки назад в огледалото за обратно виждане, спусна малко страничното стъкло, за да излиза пушекът навън, и се престрои в дясната лента. Сега караше спокойно и спазваше стриктно всички правила за движение. На „Енисейска“ преследвачът неочаквано се изгуби. А може да е нямало никакъв преследвач? Може да му се привижда от умора?
Но все пак от предпазливост Турецки паркира през един квартал от къщи и с бързи крачки се насочи през няколкото двора към своя вход. От известно време престана да харесва дворовете с два изхода във вечерните часове. Есен е, рано се мръква, студено, не можеш изкара навън дори човек с куче. И друго — много е неприятно, когато вървиш сякаш в празното пространство, а някъде зад гърба ти чужди стъпки пригласят на твоите и не можеш да разбереш дали някой просто си отива по работата, или те догонва на кратки прибежки.
Саша дръпна входната врата и веднага се извърна, заел поза за удар — за да хване рязко преследвача си за ръката, която може би вече е приготвила пистолет или нож. Не мина и миг, вратата изскърца и Саша го видя. Човекът бе явно изплашен. Не, не се изплаши от Турецки, когато съобрази, че маневрите му са разгадани. Изглежда, много по-рано се беше изплашил, отдавна, и на лицето му бе застинала маската с епичното название „Страх“. При това истински, а не престорен.
Като разбра това, Саша малко се смути и попита:
— Какво… вие?
— Другарю Турецки — почти прошепна преследвачът. — Те искат да ме убият…
— Кои те?
— Откъснах се от тях — разбърза се непознатият. — Те дори не знаят, че съм дошъл при вас… Цял ден надничах в прокуратурата, на пропуска ми казаха, че уж сте идвали, но нали днес е събота. Изобщо висях на „Пушкинска“, а те обикалят край дома. И вие се появявате. А аз след вас… Кажете ми какво да правя сега?
Първата мисъл бе — човекът е луд. И физиономията му никак не прилича на нормален.
— Кой сте вие? — Най-накрая Турецки се окопити. — И защо точно при мен? За какво съм ви притрябвал?