— Как кой? — искрено се учуди той. — Ами че те убиха моя Егорич, а сега значи гонят мен. Затуй тръгнах за вас. Жената ми каза, Нина значи… Нали сте говорили с нея. Имах късмет, че като си дойдох, веднага отидох при нея, да й дам парите, донесох много пари… А ония значи дежуреха около нас, изпуснаха ме, с други думи.
В главата на Турецки като че ли мина някаква неясна мисъл, но не успя да я разбере, защото странният му преследвач говореше с изплашено-боботещия си глас, почти без да спира.
— Егорич пък, нали разбирате, ме пусна за една седмица, хайде, казва, заминавай, почивай, докато не си ми потрябвал. Отпраших за Висбаден, това е в Германия, там играя на карти. Те и там ме откриха и ми направиха засада, сякаш съм вълк…
Като видя недоумението върху лицето на Саша, мъжът изведнъж спря и се чукна по челото:
— Абе разказвам ли, разказвам, а вие… Аз съм Кочерга, другарю Турецки. Сега спомнихте ли си?
Така: жив и невредим, но тресящ се от страх, в този момент пред него бе личният шофьор и телохранител на банкера Сергей Егорович Елмазов със странното фамилно име Кочерга, когото почти седмица всички смятаха за покойник. Между другото, телохранителят би могъл да е по-едър и по-масивен. Е, той е боксьор, спомни си Турецки. А за един боксьор не е задължително да има габарити, макар да е желателно. Или се е смалил така от страх?
— Ето значи кой сте били — поклати глава Саша с известно закъснение. — Извинете, забравих малкото ви име…
Изобщо не беше го забравил, а никога не се е интересувал. И снимката в досието му е стара, пожълтяла от времето — не можеш да разгледаш добре лицето. Пък и защо, след като е известно, че от човека не е останало нищо освен якето. И едно православно кръстче, разтопено.
— Аз съм Виктор, Виктор Антонович, другарю Турецки. Но по-добре Виктор…
— Добре, може би все пак ще се качим до вкъщи и вие ще ми разкажете подробно. Няма да говорим на стълбите я…
— Разбира се, ще се качим, другарю Турецки — разбърза се Виктор, като се оглеждаше, явно придобил нов навик. — Нали цял ден ви дебна.
А така! Излиза, че трети ден Турецки се занимава неизвестно с какво. Нарушава закона и мами началството в лицето на Меркулов. Разбива — и то не образно казано — чужди ключалки. Пазари се със съдебномедицинския експерт по повод идентификацията на труповете. Разработва версии — една от друга по-привлекателни. И всичко това не е било нужно на никого, понеже появата на живия Виктор Антонович Кочерга преобърна всичко с краката нагоре. Но ако бъдем точни, тъкмо появата му поставяше главата и краката на мястото им. „Ако твоят банкер се окаже някой Мао Цзедун, тогава ще забравиш за отпуската и ще хукнеш като хрътка“ — така или приблизително така казваше Грязнов. Не, Саша не беше забравил за изгубената отпуска, но не искаше да се „спасява“ от толкова не навреме стоварилото му се дело. Значи трябва да рови докрай, както е правил винаги и ще прави, докато му стигат силите и уменията.
10.
— Та седя си значи аз в мерцедеса (Кочерга произнасяше „мерцедес“) и чакам Егорич. Седя както обикновено. Той не се канеше специално да ходи някъде, каза, че като свърши работа в кантората, ще се прибираме вкъщи. Беше нормален мъж, дори добър. Взе и ме пусна в отпуска, и то тайно значи, щото да не се отрази на заплатата ми: все пак съм отговорно лице, той не ми плаща от собствения си джоб, всичко е по закон. И аз си помислих тогава: абе що ли да не отида в чужбина? Имам открита виза, понеже винаги пътувам с Егорич. Той, разбира се, си има свои работи, аз знам, големи, обаче не си пъхам носа. Каква е моята работа? Да живея според моите понятия, да въртя геврека и да пазя господаря, че то, нали знаете по-добре и от мен, сега мафията съвсем се е забравила, току-виж…
Кочерга изведнъж се запъна и размърда рамене, сякаш има треска.
— Добре де… Седя значи, но кога беше? Аха, във вторник. И чакам. До края има още сума ти време. Изведнъж той изскача, не върви, не, направо тича. При неговата едра фигура, нали така… Да… Дебел, дебел, а така скочи в колата, чак ме смая. И от вратата вика: давай, Витьок, карай на „Ленинградски проспект“ към летището. Трябва, казва, спешно да се срещна с един добър човек. Гледам го, направо се вълнува Егорич, което не му се случва, щото винаги е важен и… един бавен. А сега така се развълнувал, че не мога да го разбера. Но моята работа каква е? Нали казах — моята работа е да въртя геврека и да не задавам излишни въпроси, другарю Турецки.
— Наричайте ме просто Александър Борисович.