— Какво общо има Шереметиево? — не съобрази веднага Саша.
— Ами как! Щом Егорич седна в колата, и веднага каза, че човекът, когото трябва да посрещне, е кацнал в Шереметиево. Може да се каже, че самолетът беше кацнал преди двайсетина минути.
— А не помните ли колко беше часът тогава?
— Как да не помня! По-точно не може и да бъде: седемнайсет часа и осем минути. Нали ви казах, че Егорич обикновено не излизаше от кантората преди шест и нещо. Той е делови мъж. И аз, докато го чаках, все поглеждах часовника, правех сметка на собственото си време. Нали си имах мои планове, казах ви, Сан Борисич…
— А откъде беше долетял този човек? Елмазов не се ли изпусна? Не помните ли?
— Чакайте… Трябва да помисля. Не, не е казвал! А, не, излъгах, каза. От Германия!
— Значи все пак каза?
— Не — Кочерга се навъси, — не го каза с тия думи, както аз сега…
— Искам да чуя от вас как конкретно ви го каза.
— Аха, разбирам… Сега ще си спомня точно… Така: сега, казва, Витьок, ще те сменя с друг шофьор. Както Пауърс, този… Абел, нали? Ти — там… Нали Егорич знаеше, че изчезвам за Германия. А той тук. Е, не знаете ли, Сан Борисич, как разменят шпионите! Сигурно е трябвало да пристигне от Германия.
Каква логическа връзка изгради Кочерга. Ако се съди по всичко, самолетът е пристигнал от Германия някъде около шестнайсет и четирийсет и пет. И е долетял професионален състезател. Той е и шпионин разузнавач. Той е и куриер… Турецки си водеше всички тези „бележки“ наум, в паметта, като отбелязваше отправните точки за по-нататъшните действия.
— Да продължавам ли? — прекъсна размишленията му Кочерга. Саша кимна и той продължи да чертае. — Ето тук е арката на блока, а тук — рибарският магазин. Аз значи спрях, изключих мотора и исках да запуша, а той ми вика: Витьок, не ми трябваш повече. Свободен си. Имам мноого конфиденциална среща, разбираш ли? И аз кимнах.
— Той само за един човек ли говореше?
— Там е тя! Говореше като за един. Аз казвам: останете си със здраве, Сергей Егорич. И той на мен: всичко хубаво, Витьок. Внимавай само, играй, но да не загубиш. Той така се шегуваше с мен: бащата налагал сина си не защото е играел на карти, а защото губел. И аз след тия думи излязох от колата, оставих ключовете, естествено, и тръгнах към метрото. Ето тук — Кочерга показа с молива на чертежа си. — Изтичах през улицата, за да взема тролейбуса, нали разбирате, няма да ходя пеш, това са четири спирки, и изведнъж се сещам, че от мерцедеса съм изскочил почти гол, може да се каже. Като онзи от вица, знаете ли го: тръгнал си от любовницата леко облечен, само по презерватив!… Якето ми остана в багажника. А документите, парите, винаги са с мен, ето тук. — Кочерга се потупа по външния джоб на ризата. — И в якето си нямах нищо, само една запалка. Обаче студено, аз излязох само по риза. Веднага обратно към мерцедеса, а бях се отдалечил доста, на стотина метра. И изведнъж виждам, че двама души също като мен тичат през улицата към мерцедеса. Ако знаех тогава… А пък аз като глупак, изобщо не ги погледнах, едва днес си спомних всичко: какви са, с какво са облечени и така нататък. Ама те бяха доста пред мен, връхлетяха в колата като ракети и само гледам, че моят мерцедес, е, не моят де, а на Егорич — запали бързо и — пих една студена вода. И разбрах, че кара наистина професионалист: от място вдигна направо към сто. С една дума, стоя значи като глупак и чувствам — направо замръзвам. Тогава хванах свободно такси и викам на колегата: шефе, карай у дома, че ще пукна от студ. Е, посмяхме се значи и тръгнахме.
— Виктор Антонович, постарайте се да си спомните как изглеждаха все пак? Това е много важно.
— Разбирам… Единият значи, по-високият, май държеше в ръка чанта. Или куфарче, дето им викат кейс. А по-ниският сигурно ще е колкото вас висок, разбира се, не беше нисък, той седна да кара. А високият — на задната седалка. Наистина не видях много добре, само отдалече. А с какво бяха облечени?… Ако ще да ме убиете, Сан Борисич…
— Ама как, поне един характерен детайл не запомнихте ли?
— Струва ми се, че който седна отзад, беше с шлифер — дълъг такъв, каквито сега са модерни. Защото като тичаха през пътя, шлиферът му не беше запасан и се размяташе на всички страни като бельо, закачено на въжето да съхне.
— А какъв беше на цвят?
— Направо казано, никак не си спомням, Сан Борисич. — Кочерга махна с дланта си пред очите. — Дори не мога да кажа дали беше тъмен или светъл. Но по-скоро тъмен… А пък другият… Нещо като спортен костюм, дънков. Но вносен, сигурен съм. И двамата бяха без шапки. И косите им… Май и двамата бяха тъмни. Но не черни. И не бяха стари, по-скоро съвсем млади. И ловки. Защото много бързо действаха.