Турецки сви неопределено рамене, като изразяваше по този начин какво ли не.
— Виждате ли! — Кочерга го възприе по свой начин и въздъхна. — И аз мисля същото.
Магнетофонът работеше, записвайки дългата изповед на Кочерга, и Саша слушаше внимателно как в продължение на една седмица пътувал из Хьохст, т.е. в югозападния край на град Франкфурт, където живял в евтин пансион. Към четири часа заминавал за Висбаден, който е разположен на трийсет километра от финансовата столица на Германия, и после прекарвал с картите до два през нощта, с други думи — до затварянето. Кочерга сам се запали от неотдавнашните си впечатления, очите му заблестяха, ръцете му някак странно се оживиха — излиза, че добре му вървяло — ту на „бляк-джек“ през едно идвало, ту на „сплит“ взел двеста марки наведнъж и Турецки вече не можеше да го спре.
— Щом направих седем хиляди деме, реших да не изкушавам повече съдбата.
— Какво е това деме?
— Как, дойче марки! — обясни Кочерга като на дете.
„Наистина, странни хора, не знаят елементарни работи!“
— Седя си значи аз в бара на „Цайле“, там имат една широка улица, пия си черна бира и мисля, че е време вече да тръгвам към моя партньор. И гледам: двама. Наши. Те се познават от километър. Макар сега никой от нашите да не носи златни зъби. И аз си направих керамични. — Кочерга се озъби с холивудска усмивка. — Хубави са, нали, Сан Борисич?
Турецки се усмихна криво: вечната история с тия зъби — забрави, успокои се сякаш, а трябваше да му напомня…
— Там имам един доктор, еврейче, също от нашите — поясни Кочерга. — Ньома Финкел се казва. Преди е живеел някъде край Могильов, а сега слага доста евтино и главното съвсем качествено керамични коронки на мнозина наши. Срещу чужда застраховка, естествено. Та той направи и на мен за стотина деме, нали разбирате? Изобщо, да ви кажа ли, Сан Борисич, много му е изгодно: там има не само разни емигранти, но и наши хора обикалят, съветски. Както знам, Ньома има богата клиентела, на никого не отказва.
— Къде казвате, че живее?
— Ами в Офенбах.
„Така — «записа» Турецки в паметта си. — Ньома Финкел, зъболекар от Офенбах, богата клиентела, практикува срещу чужди застраховки.“ Той не знаеше дали сведенията ще му потрябват, но за всеки случай нека ги има.
— Та ви казвам, Сан Борисич, познавам им навиците на нашите „горили“, неслучайно десет години охранявам разни. И имам точно око за тях. Забелязах аз как ме погледнаха, уж случайно, и веднага чатнах. Очите — знаете ли? Случва се веднъж да ме погледне човек, а аз вече всичко съм разбрал за него. Това ми е останало още от бокса — Кочерга намигна самохвално, — очите издават противника. Затова умният човек крие погледа си, аха. Та ви казвам, засякох ги… Ще позволите ли още?
— Ами пушете, бога ми.
Кочерга извади от кутията сигурно пета цигара, но не запуши, а започна ловко да я мести от единия до другия край на устата си.
— Нали разбирате, аз нося тия седем хиляди дойче марки. Откъде са се взели, мисля си? Дали са ме следили? Напълно е възможно, макар че честно, не мога да кажа да съм ги засичал преди. Седя си значи, допивам си биричката, а моите пазачи не се удържат на местата си. Физиономиите им неприятни — мафиотски. И двамата не са едри на ръст, но чувствам, че са силни. Печени момчета. Единият възчервеникав и физиономията му като сплескана от вратата, прилича малко на еврейче, а другият приличаше повече на чернилка, може да е някой чеченец. Сега там има много от тях. Такава двойка, че те засърбяват ръцете да им размажеш физиономиите.
Саша записа в паметта си и това описание.
— С една дума, Сан Борисич, разбрах, че най-хубавото, което мога да направя, е да си плюя на петите. Но аз съм в културна страна, там такива бягства не минават. Какво да правя? И постъпвам така. Викам келнера и високо, за да чуят ония пикльовци, казвам на немски, понеже знам какво ми трябва: бите, казвам, нох айне бир. След което слагам десетачката под свещника на масата. Там, Сан Борисич, във всяко културно заведение на масата задължително горят свещи, дори да няма никаква нужда от тях. За красота, така разбирам аз. Та слагам банкнотата и се правя, че ми е дало зор за тоалетната. А аз през кухнята и през малките улички — при моята кола. Оставих ги значи с пръст в уста и запраших при моя човек в Заксенхаузен, където имам малка далавера, както ви казах. Изобщо мислех, че ония гадове са тръгнали за хилядарките ми, а моят човек съвсем ме разстрои: те, казва, отдавна те следят, още от пристигането ти. И ги описа — този, прищъпнатия, и чеченеца. Имат, вика, оръжие, вече два пъти идваха, питаха за теб. Аз, вика, засега не съм им казал нищо определено — идва, тръгна, ама къде? Кой го знае къде е, може да играе някъде карти, той обича този занаят. Махнаха се. После пак се появиха. Ти, Витьок, казва, ми прости, но когато ми навряха дулото в устата, се наложи да си спомня къде играеш. С една дума, давай, казва, мой човек, приятелю ненагледни и верни партньоре, изчезвай оттук, докато си жив. Той, разбира се, се изрази по-силно, Сан Борисич, ама ми е неудобно да го повторя пред вас. Послушах добрия съвет, буквално в движение прегледах документацията по нашата работа, партньорът ми хвърли една кръгла сума и да ме няма.