— А с какво се занимава вашият партньор, ако не е тайна? И как е името му?
— Сан Борисич — Кочерга почти се примоли, — за чий ви е името му? Той е верен до смърт, не съм забелязвал да прави никакви щуротии. А в града живее нелегално. Не, разбирам, ако беше на живот и смърт, както се казва, тогава… Но ако може засега да не казвам, а?
Турецки не започна да упорства и отложи въпроса за по-добри времена.
— А по-нататък?
— По-нататък? Поех към границата. На полската за проклетия се наредили камиони и висях там цели единайсет часа. Пристигнах — и веднага при жената, при Нина Василиевна. А тя — припада! Как е станало така, че съм се оказал жив? Дойде на себе си и започна да ми разказва за Егорич, за вас, Сан Борисич, как сте я разпитвали, когато идвала при вас. Но най-главното знаете ли какво е? Оказва се, че докато съм пътувал, ония двамата вече успели да отидат при нея. Сигурно са летели със самолет, защото как иначе? Но тя, разбира се, казала, че съм мъртъв, че изобщо не живея в нейното жилище, отдавна сме се развели, когато съм бил жив. И нищо не разбрала, ама нищичко — защо съм им? А ония не казват. Научили новия ми адрес и хайде там. Аз веднага започвам да звъня на съседката Лидка Зубова. Как е там, питам, в моята стая, всичко наред ли е? Живеем в комунално жилище, и всеки има по една стая, но има и собствен телефон. Звъня значи, а Лидка ми съобщава със страшен шепот: „Витка, тук двама те чакат. Показваха удостоверения от милицията. Сега се крият на двора. И колата им една малка, като бръмбар, портокалова на цвят, името й едно дълго, не мога да го запомня. Казвам: фолксваген ли? — Аха — отговаря, — такава. Ами аз какво да правя, като дойдат пак да ми тикат под носа удостоверенията си, да не им ли казвам, че сте звънели? И въобще каква е тая милиция да пътува с бръмбарчета?“ А? Каква жена, Сан Борисич, цяла разузнавачка! „Мълчи — викам, — не си ме виждала, не си ме чувала. Как, казваш, изглеждат?“ Описа ми ги накратко и разбрах, че са ония същите, опашката. Посъвещавахме се с моята Нина Василиевна и аз веднага тръгнах за към вас. Тя каза, че и в събота сте на работа в кантората си. Ами да, като всеки ден убиват някого… Нарисува ми портрета ви, но не ме пуснаха при вас. Чакайте, казва, като искате. И ви дочаках. Много точно ви описа Нина Василиевна и веднага ви познах, като излязохте.
— Ето, виждате ли, всяко зло за добро… Добре, приключихме с този въпрос. А сега ми кажете какво ви е известно за взаимоотношенията на Сергей Егорович Елмазов и неговия съдружник Отари Санишвили? И освен това ми е необходимо да науча за ролята на Наталия Максимова-Силвинска, като имам предвид обстоятелството, че тя е била близка и с единия, и с другия.
— Сан Борисич, имах желязно правило: категорично не се пъхам в работите на клиентите си. И тук, докато охранявах Егорич, си отварях очите, а си затварях ушите. За грузинеца мога да кажа само едно: те имаха голяма любов с Наталия. Отарик я наричаше „моята Кармен“. Хем е женен. А за Егорич напразно, той нямаше нищо с нея, нито на думи, нито на дела. И отношенията му с Отарик бяха напълно добри, може да се каже. Наистина, спореха, случвало се е, няма начин, но само по работа. А пък жената на Отарик какви скандали вдигаше! Като започнеше да нарежда на грузински, нито дума не разбираш, а и глупакът се досеща за какво нарежда. Ще ви кажа, Сан Борисич, тая Кармен беше голяма мръсница! Отарик, дето е такъв мъж, пък и той пълзеше на колене пред нея, така го изцеждаше. А от друга страна, такава кучка, да ви кажа ли, и депутатка в Думата! И председателка на някаква партия! Каквато тя, такава сигурно е и партията й. Но вие по-добре ми кажете, Сан Борисич, за какъв дявол съм им аз? Гръмнали Егорич, вече нищо не може да се направи: те могат на когото искат да прегризат гърлото за пари и за власт. Ами мен за какво?