Сега Турецки знаеше за какво. Трябвало е веднага да очистят Кочерга, да няма и следа от него, прашинка да не остане. Обаче никой не е знаел, че той е заминал в чужбина. А „те“, т.е. ония, които са се качили в мерцедеса на Елмазов, са знаели прекрасно. Най-вероятно самият Елмазов им е казал. Къде е шофьорът, попитали са? „Забавлява се във Висбаден, удря картите, моят верен телохранител…“ А колко щеше да е просто: взривили банкера заедно с шофьора и точка. И никой не знае, че през това време телохранителят не е бил на мястото на шофьора. Но кой е бил? „А този въпрос, Александър Борисович, вече е твоя лична грижа.“ Засега загиналият заедно с банкера може да бъде наричан „куриера“. И по-нататък? По-нататък подреждането е такова: шофьорът се е измъкнал навярно от ония, които са дошли да го очистят. Щом е в Москва, той е много опасен свидетел, понеже със сигурност е видял хората, които са се качили в мерцедеса на летището. Впрочем дори да не ги е видял или в бързината да не е успял да ги разгледа, все едно, сега за „тях“ той е трън, излишен е, и от него, подплашения от „тях“, може всичко да се очаква: или ще го пипнат самите ченгета, или още по-лошо — той ще отиде при тях лично. Ако каже всичко това на Кочерга, който едва бе дошъл на себе си, означава отново да му изкара въздуха с удар, а още по-просто — да го нокаутира. Затова Турецки реши, че най-важното сега е да го успокои, да омаловажи опасността, макар че може би не трябва да го прави.
— Не знам — усукваше го той, — може би не се канят да ви убиват, а са искали първо да разузнаят какво ви е известно. Макар, от друга страна… Но ще ви кажа съвсем отговорно: сега, Виктор Антонович, трябва да сте максимално предпазлив. Да не се показвате никъде, да не ходите там, където ви познават, и така нататък.
— И аз така мисля. Затова направо от вас заминавам при един приятел, при Петренко. Одобрявате ли?
Не, Турецки не одобри. При това навън вече е нощ, а той още не възнамеряваше да приключва с разпита.
Неделя, 8 октомври
1.
… Приключиха едва призори. Турецки все задаваше и задаваше въпроси на Кочерга. После, когато след многократни проверки започна да излага върху бланката за свидетелски разпит отново всичките си въпроси и да нанася подробно отговорите, даваше на Кочерга да подписва всеки отговор и всяка страница.
Развиделяваше. И двамата бяха уморени като кучета. Кочерга бе пял и дори започна да клюма: почти дванайсетчасовият разговор здравата го измори. А освен това се канеше да бяга някъде и да се крие. Чисто безумие. Макар че… какво каза, за трийсет часа до любимия си Висбаден? Или ставаше дума за Франкфурт? Дявол да го вземе, Турецки чувстваше, че и в неговата глава е каша. Но при всички случаи ще е безумие да пусне сега човека. А ако не го пусне, какво да прави? Нали е неделя! Къде и кого да търси сега, призори?
— Виктор Антонович — рече Саша, като се опитваше да изглежда бодър, — знаете ли какво, нека ви постеля тук, в кухнята. Доколкото разбирам, гостите на нашия домакин са се разотишли, всички почиват спокойно. Хайде и ние да починем, а утрото, както са казали много преди нас, е по-мъдро от вечерта. Във всеки случай обещавам ви походно легло. И силно кафе утре.
— То вече е утре, Сан Борисич. — Кочерга сякаш се събуди и като видя разтревожения поглед на следователя, добави някак дръзко: — Вие не се бойте за мен! Знаете ли, по колко часа съм научен да бодърствам? Охо-хо! А после, нали ще отида у Петренко, засега ще остана там. У Петренко, Сан Борисич, е истинска Брестка крепост, не могат ме достигна с никакво оръдие, истина ви казвам.
„Ама си глупав човек, господин или все още гражданино Кочерга! Ако знаеше… Ще те намерят и ти, скъпи, няма да имаш време да гъкнеш.“ Но Турецки не намираше за съвсем уместно да говори това на човека, който бездруго бе страшно подплашен. Ех, ти, телохранителю без портфейл!
— Мисля, че най-правилно ще бъде, ако аз лично ви доставя при нашия приятел Петренко.