— Ама защо!? — запротестира бурно Кочерга и Саша разбра, че въпреки целия си страх, въпреки всичко никак не иска да издава пред следователя адреса на приятеля и колегата си.
Впрочем за разбирането можеше да го разбере: сигурно си имат свои неща, своя „далаверка“, както Витьок нарича бизнеса, безспорно намирисващ на нещо криминално. А, от друга страна, кой бизнес сега в родното отечество не мирише на криминален?
— Добре. — Турецки бе принуден да се съгласи, за да запази доверието. — Тръгвайте, вървете сам, но аз все пак ще ви изпратя, приемате ли такъв вариант? Вие — с вашата вишнева, а аз с моята бабичка, жигулата ми. Или и този вариант не ви допада? Впрочем внимавайте, не са тръгнали на лов за мен. На ваше място бих се презастраховал. Още повече че днес ще ви помоля задължително да дойдете при мен в прокуратурата. И не се вълнувайте, не само ще ви пуснат, но и ще ви придружат, за да не се случи нещо, пази боже.
А той реши някъде около девет сутринта да звънне контролно на Меркулов и да съобщи с какво се е занимавал цялата предишна нощ.
Сигурно и той ще иска да побеседва със свидетеля. Значи трябва да се срещнат в прокуратурата, къде другаде? Този Кочерга правилно забеляза: убиват, каза, всекидневно, кога да почиват следователите? До почивка ли им е?
Но Турецки също така не желаеше да пусне Кочерга сам. Като му насрочи време за следваща среща в единайсет, за да даде възможност на човека да поспи и се окопити, той тръгна да го изпраща навън.
Вишневата деветка бе паркирана през един квартал от дома на Грязнов и на петнайсет метра от многострадалната жигула. Турецки се усмихна ободряващо на Кочерга, приятелски му махна с ръка и когато колата му се отдалечи от ръба на тротоара, тръгна към своята. Озърна се, както винаги, не откри опашка в този ранен час, седна бързо и… Но какво?! Дяволите да те вземат! Защо запалването категорично отказва, когато колата ти трябва спешно?!
Той въртя ключа и псува, докато изтощи акумулатора. Естествено, вишневата деветка не го чака и благополучно изчезна от погледа му.
Веднага и със страст Турецки произнесе всичко, което можеше да изрече по свой адрес, без да се срамува от ушите на Всечуващия. А може би наблюдавайки такъв идиот пред себе си, Всевидещият е намекнал: за мъртвите непременно ще се погрижат на небето и без чужда помощ, а ти, Александър Борисович, преди да вземаш решение, трябваше да помислиш за живите. А ти не взе нито адреса, нито дори телефона на този Петренко. И не попита как се казва, сякаш този е единственият Петренко в Москва. Наистина глупак! Впрочем, ако много му провърви, може би ще може да открие координатите му в банката (в кантората, както се изрази Кочерга) на покойния Елмазов. Ако някой е чувал, разбира се, за шофьора, на когото през цялото време банкерът е плащал на ръка.
Да, Турецки, изложи се… Какво оставаше да направи? Да се връща вкъщи и да сяда на телефона? Какво пък, мигар има по-разумно предложение?
2.
И колко души в Москва се казват Петренко? Преди няколко години, спомни си Турецки, по някакво дело дяволът го запрати в Кубан, в едно селце, където по данни на следствието се крие някакъв лош човек. Трудно беше за вярване, че в селището, където живеят всичко на всичко шестстотин и петдесет човека, има повече от двеста Петренко. В столицата сигурно са по-малко, но знае ли човек…
Грязнов, естествено, имаше телефонен указател. И не един. Вече не ги издава държавата, както си е редно, а някакви частници. Все тая, само да има Петренко. Имаше: А. А. Петренко, още един Петренко също А. А., Петренко В. И., В. Г. Петренко и така нататък. Една страница, втора… „Сам съм си виновен, трябваше да мисля вчера. Или днес, но по изгрев…“
— Здравейте — Турецки започна да утъпква собствения си трънлив път, — извинете, моля, пристигна ли вече Виктор? Виктор Иванович… Кочерга. Не познавате такъв? Извинете, значи съм сгрешил… Добро утро, здравейте, извинете, че ви безпокоя толкова рано, Виктор не пристигна ли у вас? Кочерга… Прощавайте… Извинявайте… Здравейте, Виктор Антонович още ли не се е появил? Извинете… Добро утро… А Кочерга няма ли го още?
Изпращаха го на майната си, отговаряха вежливо и не съвсем, набързо го пращаха по дяволите. На кого е приятно да скача в неделя, при това в осем и нещо сутринта, за да чуе напълно идиотския въпрос за някой си Кочерга с ударение на буквата „е“?
В банята се чуха стъпките на Грязнов. Спря за миг и попита с философско равнодушие:
— Ти напълно ли си откачил? Хората още не са си отворили очите, а той по главата с „кочерга“? Какво само повтаряш едно и също? По-добре да беше направил кафе, като нямаш работа.