Саша остави обречено телефона и се затътри към кухнята, която порядъчно му досади през изминалата нощ. В бюфета намери пакет съвсем „нормално“ кафе, сипа в джезвето, заля го с вряла вода и пусна газта. За да не губи време, което неочаквано му бе станало скъпо, той започна да обяснява не твърде ясно на Грязнов причината за възникналата лудница, като се напрягаше да надвика шума на душа. Водата продължаваше да тече, но явно Слава слушаше внимателно, защото когато Турецки завърши обяснението си и за малко не закъсня да вдигне джезвето от котлона, отговори:
— Не е голямо нещастие. Сега ще измислим нещо. Като начало събуди Денис, стига е спал, и го сложи на втория телефон, карайте на два гласа! А изобщо никак не е лошо, че човекът е останал жив, нищо, ще го намерим.
Сега пък трябваше да буди Денис. Той се обръщаше на другата страна, въртеше се и пак падаше като отсечен на възглавницата, най-сетне стана и затърка очи. Но ги търкаше, без да ги е отворил. Неочаквано попита и с въпроса си смути Турецки:
— А Татяна Павловна отиде ли си вече?
„Хайдее! Браво на Славка!“
— Ти гледай да се събудиш по-бързо и получаваш поредната задача… Значи Грибова ви беше на гости?
— Аха, защо?
„Изобщо какво ме засяга? Просто тя ми е свидетел… Обаче…“ И си спомни кръглите й коленца.
След четвърт час съвместни усилия Турецки чу радостния глас на Денис:
— Чичо Саша, Виктор Антонович Кочерга на телефона!
„Значи все пак има Господ!“
— Ало! Виктор Антонович! Турецки се обажда. Спешно ми кажете вашия адрес и телефон! Много ми трябвате, лично ще дойда да ви взема. Не, не, в никакъв случай не излизайте никъде, чувате ли ме? Ни-къ-де! Тъкмо имам работа във вашия район и ще мина. Чакайте!
Господи, каква тежест му падна от душата! Стигнал е цял и невредим и засега това е най-главното. Сега трябва спешно да се организира защитата на Кочерга. Москва наистина се превръща в Чикаго от двайсетте години.
— Къде отиваме, Денис, обратно в пещерите ли?
— Моля? — не разбра Грязнов-племенникът.
Турецки вече искаше да затваря, но чу гласа на Кочерга:
— Сан Борисич, а пък аз исках да ви звънна, само че непрекъснато даваше заето. Добре, че вие ми го написахте, иначе щях да помисля, че съм го сбъркал. Вижте сега. Ами че аз си спомних, ей богу! Разбирате ли, докато пътувах насам, през цялото време мислех каква беше оная буква на пръста на шофьора. На печата му. И непрекъснато си представях ръката му на кормилото. Та си спомних, Сан Борисич: нямаше никакъв печат, а беше татуировка — синя татуировка, избледняла и затова не беше много ясна. На всеки пръст по една буква: „Гена“ беше написано, значи Генадий. Точно четири пръста имаше на кормилото, представяте ли си?
Да, след всичко преживяно през това ранно утро Турецки сега можеше лесно да си представи какво ли не.
Все още нямаше осем часът и следователно в нито една кантора в Москва, а още по-малко пък в неделя няма и не може да има нито един човек, към когото да се обърне за помощ. Разбира се, имаше дежурни бригади, следователи, оперативници и той някога работеше в техните редици, но сега там не се занимават с това. Началникът на МУР полковник Фьодоров сигурно още сънува последния си сън и няма ни най-малкото желание да тича на работа. Дори ако сега го вдигнат от сън и той изслуша няколко незначителни упрека по свой адрес, все едно, ще се появи в кабинета си на „Петровка“ не по-рано от десет сутринта. По всяка вероятност и колата му няма да тръгне днес. В наши дни ремонтът на кола, както и преди, е все едно като ремонт на Полярния кръг или обратната страна на Луната. Саша за нищо на света не би се решил да изпроси колата от Грязнов. Неговото ауди преди всичко е негова собствена (или собствено?) — върви ги разбери тия аудита. И ако нещо по нея се повреди, да пази Господ, което не е изключено, тогава не може се разплати със стопанина й до края на дните си. Не, този вариант отпада веднага. Какво остава? Нима Методич?
Нямаше друг изход и тогава Турецки реши да звъни на Юра Фьодоров. Докато полковникът се прозяваше гръмогласно в слушалката и никак не искаше да разбере на кого е потрябвал по това време, когато навън още е тъмно, Саша го порази като с гръм, не, направо като торнадо! — с умопомрачителната новина за появата от онзи свят на покойния шофьор и телохранител на банкера Елмазов. Юра беше потресен, но не толкова, че да не зададе глупавия въпрос: добре, явил се, явил, а защо трябваше да ме будиш, нима не можеше да оставиш нормалния човек поне веднъж да се наспи нормално? „Не, драги, ще имаш много здраве, този номер няма да мине!“ И Турецки отново стовари върху началника на МУР цял комплекс от оперативни действия по отново открилите се обстоятелства, но най-главното — по охраната на Виктор Анатолиевич Кочерга. Към това добави и ориентировката към таксиметровия шофьор Гена, двамата преследвачи на Кочерга, представящи се за служители от милицията — рижия с тясното лице и „чеченеца“ заедно с портокаловия им фолксваген. Юра най-сетне разбра, че е безсмислено да се съпротивлява, и започна да записва послушно информацията, като се прозяваше в слушалката с такава сила, че и на Турецки му се приспа и той едва не заби нос в масичката с телефона.