Май че това е всичко. Но не било.
— А какво ще стане с последната ти версия? — попита ехидно Фьодоров. Събуди ли се най-сетне, проклетнико.
— За коя говориш? — учуди се Саша. — Според мен ние нахвърлихме около десетина. Коя по-точно те вълнува?
— Последната, последната. — Гласът му стана язвителен до безобразие. — Онази, за която ти настояваше. Помниш ли как ни убеждаваше двамата с Меркулов, че покушението не е било насочено към банкера Елмазов, а към шофьора му Кочерга?
Трябва да се отбележи, че Юра сполучливо умее да копира чуждите интонации. Но в дадения случай не успя.
— Нищо подобно, скъпи. Събуди се и си спомни за какво говорихме. Последната ми версия не само остава в сила, но колкото и да е печално, придобива още по-голяма достоверност. Не твърдя, че убиецът преследва конкретно Кочерга, казах: убийството е било насочено срещу шофьора на Елмазов. А това далеч не е едно и също, понеже на кормилото може да е бил кой ли не, в това число и германският канцлер.
— Е, е…
С това „е, е“ слага точка на язвителността си и преминава към традиционния си делови тон.
— Слушай, Александър, ще се разпоредя и мисля, че след около два часа ще можем да организираме подходящ апартамент на твоя Кочерга. Но по никой начин няма да мога по-бързо, както сам чувстваш, трябва да вдигна цялата служба на крак. Хайде, записвам адреса и телефона на твоя Петренко, а ти се потруди и предупреди младежа да не отваря вратата на никого, нито на една жива душа, освен на две дълги и две къси позвънявания. И да не вдига телефона след първия сигнал, а да чака повторно позвъняване.
3.
В частния гараж, където работеше Методич, имаше телефон, но само ненормален може да звъни по това време там. Или някой от „новите руснаци“. Турецки не беше нито от едните, нито от другите и нямаше ни най-малко отношение към гаража. Но затова пък достатъчно много години познаваше Методич. Пълното му име е Юрий Методиевич Малинин, механик със златни ръце, но и ненадминат фантазьор. Може да прави чудеса с колите, но… само когато се запали. Което не му се случва често. В останалите дни Методич е свестен изпълнител — не повече. Но хората в гаража го ценят тъкмо за кратките минути на духовен подем.
Трябва да го види човек как работи. Да кажем, страничното стъкло заяжда. Методич разстила брезент, за миг разглобява цялата врата, мрънка нещо под носа си — нито песен, нито стон — от презрение към автомобилостроителите, след това пак я сглобява и поставя на мястото й. И вратата, и стъклото работят идеално, но върху брезента остава камарка дребни детайли, някакви винтчета, гайчици. И той ги побутва презрително с върха на обувката си: „Хвърли ги на майната им!“ И виждаш, че детайлите наистина са излишни, сложени са без мисъл, само пречат. Такъв човек е той. И така е във всичко.
Методич живее в една пететажна кооперация, вече стара, от времето на Хрушчов, от първите, и е близо до гаража. Може да изпрати при него човек и да го помоли да дойде, след като му се обясни ситуацията. Може, но не е редно. Трябва лично да отиде за него. Което Саша направи незабавно.
Пътят не е много дълъг: трийсет и пет минути с метрото — това е добър и здрав сън, после смяна и пет минути пеша. Няма нужда да обяснява дълго на Методич. Кратък е: не пали, така. Акумулаторът е паднал, така. Ясно. Да тръгваме.
В частния гараж Методич още дълго обикаля между колите, избира с коя да тръгнат, спира се на разкошно малиново волво. После отива някъде в ъгъла, гръмоли с ключове, изнася навън извехтял куфар, в който държи цялото си домакинство, в това число и солиден боен чук, след него изважда акумулатор, да разбираме, че е зареден, слага всичко в багажника и най-сетне тръгват.