След двайсетина минути Методич вече пристъпва към жигулата, а на тъпия й стопанин нарежда да не му се пречка в краката и да си върви по работата. Количката, казва, скоро ще тръгне. Е, щом Методич е сигурен в себе си, а по-точно в тая стара каруца, може спокойно да си върви вкъщи: да звъни в дома на Петренко и да планира по-нататъшното си съществуване в зависимост от сумата, която механикът ще поиска, без да се пазари. Между другото, когато е „в стихията“ си, така да се каже, не одира кожата на клиента. Вероятно талантът, по-точно спонтанното му проявление е в постоянно съседство със съвестта. Турецки преброи жалките си финанси, пресметна, че трябва да му стигнат, в най-лошия случай може да вземе от Грязнов до аванса за отпуската, така че всичко е нормално. И едва след това набра два пъти номера на Петренко. Всичко е точно. Кочерга вдигна слушалката едва след второто позвъняване.
Той съобщи, че седи послушно в очакване на телохранителите си, само има един проблем: няма цигари. А като за проклетия, страшно му се пуши, направо до смърт!
— Потрайте, Виктор Антонович, вече минава десет. Те обещаха да са там за десет часа. Много ви моля, стойте и не мърдайте, за вашата безопасност е, нима не ви стана ясно?!
Между впрочем Турецки гледаше будилника на Слава. Собственият му часовник вече показваше десет и дори малко отгоре, става нещо неясно: славните криминалисти се бавят…
Позвъни на Фьодоров вкъщи — дълги сигнали. Разбира се, вече е тръгнал за работа. Телефонът в кабинета му също мълчи. Къде се е дянал този народ? Не му се искаше да звъни на Костя. Турецки реши първо да свърши с Кочерга, да го закара в прокуратурата, и едва тогава да покаже на Меркулов шофьора-телохранител. В този момент няма нужда от излишни съвети. Тръгна към съседния двор, където Методич се занимаваше с колата му.
— Да я вземат мътните твоята таратайка! — така посрещна стопанина.
— Как е, Юрий Методиевич, нищо ли не става?
— Какво ти ставане! — измърмори недоволно той. — Малки неприятности. А ти, Александре, вземи по-бързо друга кола. Не прилича отговорен човек да се позори с такава вехтория.
— Да, ама новият транспорт струва много пари.
— А ти не се прави на неподкупен и ще се возиш на такава. — Методич кимна към малиновото волво.
— Тази не отговаря на чина ми.
— И аз това казвам — съгласи се неочаквано Методич. — Е, смених ти акумулаторчето. Този може да не е нов, но ще изкара, а твоя го вземам в гаража, там е пълно с такива.
— Значи сега ще тръгне?
— Че защо да не тръгне? Лайнена работа е, ако питаш мен, но ще изкара още.
— И какво, този път няма нито един излишен детайл, така ли? — Саша си спомни навика му да подритва всякакви винтчета.
— Откъде ще се вземат, като съм я ремонтирал поне десетина пъти? — Методич се изправи в цял ръст, наду се и погледна над очилата.
— Вярно, Методич. Колко ти дължа?
— Цени народни. Приготви ли петдесетачката? Аха? Прибави и още десет за бензина. На, вземи си ключовете.
Да, за днешните времена наистина е народно. Методич небрежно пъхна банкнотите в джоба на якето си и обиколи колата от всички страни. Като знаеше навика му вечно да оставя инструменти където му падне, Турецки вървеше след него и събираше от асфалта отвертка, ключ, кой знае защо и голям чук. Най-сетне като че ли всичко бе прибрано, старият акумулатор — пъхнат небрежно в багажника на волвото. Методич даде на Саша знак с палеца да пусне двигателя. Моторът радостно забръмча. Навел глава, Методич послуша малко двигателя, изсекна се рязко с два пръста встрани и вече без да гледа към Турецки, махна с ръка: добре значи, работи — да я вземат мътните, аз тръгвам.
4.
Пристигна към единайсет и половина пред дома на Петренко. Всичко е правилно: улица „Крупская“, ъгъла. Сега бегом на втория етаж. Какво е това, по дяволите?! На вратата има бележка.
„А. Б.! Изтичвам буквално за две минути за цигари. Извинете, нямах повече сили! В. К.“
Изхвърча навън презглава, през няколко стъпала, плъзгайки се по перилата. Вишневата деветка я нямаше. И изобщо на двора беше пусто. Той да не е отишъл за цигари с колата? Кой ги знае тия откачени картоиграчи! Саша обиколи целия двор, като неизвестно защо надникна и в контейнерите за боклук. Най-накрая изскочи на улицата. Няма никой. Тоест пълно е с народ: средата на деня е. Но Виктор не се виждаше никъде. Тогава пак се качи на втория етаж на Петренковата „Брестка крепост“ и натисна звънеца на съседния апартамент. След кратка пауза, без да пита кой звъни, отвори жена на средна възраст. Тя погледна въпросително Турецки. Какви интересни хора живеят тук — не се страхуват от никого!