Като се стараеше да говори колкото е възможно по-спокойно и сдържаше учестеното си дишане, той попита:
— Извинете, не забелязахте ли кога излезе човекът от съседния апартамент? Оставил ми е бележка — и подаде листчето.
— А, оня, дето идваше при Петренко? А, мисля, че е минало повече от час. Ами да, дори идва да ми иска молив, за да напише бележката! Тракнал вратата, а чак тогава се сетил да напише бележка.
— Около час?!
— Горе-долу. — Жената сви рамене. — А може и малко повече да е, не съм гледала часовника. Не знам, после не е идвал, а защо да не се поразходи?
Саша пак се спусна надолу по перилата. Едва на входа му мина спасителната мисъл, в която неизвестно защо никак не му се вярваше: ами ако са го взели муровците? Но едва се показа от главния вход и всяка надежда изчезна, защото в двора тъкмо влизаше муровският мерцедес и от него странично се заизмъква Володя Яковлев. Майорът слезе, без да бърза, поправи куртката на гърдите си, пристегна портупея и погледна учудено Турецки:
— Александър Борисович? — И като наближи, добави свойски: — Саша, ами ти какво правиш тук? Да не би да ни посрещаш? А ние идваме за твоя подопечен… — После добави тихичко: — Ама сме му намерили местенце! Ще се ухапеш някъде, но няма да намериш къщата.
— Къде ви е телефонът? — Турецки тръгна към мерцедеса. Грабна слушалката на радиотелефона и като не улучваше цифрите, доста трудно избра телефона на Нина Василиевна, жената на Кочерга. Не, не е ходил при нея. Обаждал ли се е?
— Ами как! — Жената никак не се учуди на въпроса му. — Той ме предупреди, може да се каже официално, че се намира у своя приятел Петренко.
— Идиот — промърмори безсилно Турецки, разбирайки вече, че се е случило най-непоправимото и най-лошото.
— Не разбрах? — попита жената на Кочерга.
— Извинете, не говорех на вас… Е, и какво стана по-нататък?
— Нищо особено — продължи спокойно Нина Василиевна. — Предупреди ме, че милицията ще го пази, затова няма да се появи скоро. А после, Александър Борисович, позвъниха ония, от милицията, които трябва да го охраняват, и аз им казах къде живее Петренко. И адреса им съобщих, Виктор нищо не ми е казвал по този повод… Ама какво? Нещо не е ли наред?
— Нищо не е наред — рече Турецки вече не в слушалката, а на Володя, който не сваляше напрегнатия си поглед от него. Като огледа тъпо кой знае защо антената на радиотелефона, Саша подаде слушалката на Яковлев.
— Излиза, че май сме закъснели, а? — тихо рече той.
Турецки само кимна.
— Виж какво, Володя, хайде бързо по твоите канали разбери телефона на съседката Лидия Зубова по адреса на Кочерга на „Бронна“.
Само след минута Турецки разговаряше със съседката и още от първите й думи мъка стегна слепоочието му като в менгеме.
— Та той е вкъщи! Пристигна като че ли с приятели, чувам гласовете им. Не затваряйте, сега ще отида оттатък да го извикам.
Той чуваше как затракаха токчетата на Зубова по коридора, чуваше почукване по дърво и думите й:
— Витя! Витя, търси те твоят приятел Александър Борисович! Витя, спиш ли?
И веднага:
— Ау! Олелеее! Майчицеее!
А те вече летяха с този звук в ушите през цяла Москва, към околовръстното на „Садовое“, после за Патриаршите езера и ето най-накрая финалът — „Болшая Бронна“. Краят на пътя. Краят на живота на добрия човек Виктор Антонович със смешното фамилно име Кочерга.
Разкайвам се преди смъртта. Аз сложих бомбата по указание на Санишвили, убих С. Е. Елмазов и приятеля му, когото не познавам. Не мога да живея повече след всичко това. Сбогом. Няма прошка за мен.
Беше увиснал много старателно, по всички „правила“ на самообесването, описани в учебниците по криминалистика и съдебна медицина. И подписът върху предсмъртната бележка е същият, както по страниците на протокола. И на масата до вратата, където сега стояха Турецки и майор Володя Яковлев, както се полага, имаше отворена бутилка водка и чаша, под която бе прощалното писмо. Подпъхнато внимателно.
Но Саша не вярваше на всичко това. Нито за миг не повярва на картинката, така ловко и убедително нарисувана от убийците. Е, медиците и криминолозите ще изяснят доколко убедително.