— Ама не бе, тате. — Турецки продължаваше да се прави на глупак. — Днес съм по работа. И зълвата ме помоли да намеря тоя Генадий.
Кой знае откъде пак се показа русокосият „бейзболист“.
— Василич, какво иска от теб тоя?
— Дошъл от Смоленск човекът, търси Генадий шофьора, да му връща значи някакъв дълг. Ти познаваш ли такъв?
— Как да не знам? Разбира се! Онзи дебелия, дето кара камион.
— Нее — възрази Саша. — Генадий е слаб и с мустачки. Ей такъв — и той показа с длан някъде около средата на гърдите си.
— Не познавам такъв — поклати глава светлокосият.
— Е, да вървя да срещам моя приятел от Германия, пък после ще видим…
— Ей, смоленският! — извика след него „бейзболистът“. — Много пари ли му дължиш? Що не ми ги дадеш, аз ще го намеря и ще му ги дам, а? — И се закиска, доволен от остроумната си шега.
В тоалетната Саша съблече якето и каскета, намокри и приглади косите си и се насочи към гише „Информация“ на „Аерофлот“. Една много симпатична девица с изящна фигурка и остро личице му обясни, че нямат списък на пристигащите пътници, но нейна много добра позната е представител на фирмата в Берлин и му предложи да се поразходи, докато тя се свърже с нея. Няма да се забави, само десетина-петнайсет минути.
Саша се повъртя из залата, в бюфета изпи чаша минерала вода, купи за Нинка смешно слонче от павилиона и пак наруши бездруго хилавия си бюджетец, солидно продънен от Методич… С една дума, като отиде след няколко минути на гишето, Саша видя приятната усмивка на милото момиче.
— Бързо ми дайте факса си — още отдалеч каза тя.
— Моля?! — нищо не разбра Турецки.
— Трябва ми номерът на факса ви — започна да обяснява тя. — И моята приятелка ще ви изпрати списъка на пътниците от Берлин. Разбирате ли?
— Ах, да, разбира се! — не знаеше как да благодари той. После издиктува на хубавицата номера на факса в Главна прокуратура.
Но нали за Москва летят не само самолети на Аерофлот. Има „Луфтханза“, има други компании. Турецки доста бързо намери представителя на „Луфтханза“, видя в един от коридорите висок белокос мъж, явно немец, с фирмената значка на сакото. След като се убеди, че той може да разбира и дори говори руски, Саша му показа удостоверението си от прокуратурата и обясни трудностите си.
Служителят го изслуша мълчаливо, без да издава чувствата си нито с дума, нито с жест, и заяви с малко твърд акцент:
— Извинете, но не мога да направя това за вас, понеже не влиза в задълженията ми. Ако имате много нужда от списъка на пътниците, пристигащи от Франкфурт, бъдете любезен, летете лично… Да, летете лично и там показвайте червената си книжка.
Разбира се, беше любезен, но от тази любезност Турецки го засърбяха ръцете. Като се усмихваше и по този начин демонстрираше пълното си разбиране на проблемите на смотания немец, Саша въпреки това попита:
— А къде научихте толкова добре руски?
Любезната усмивка моментално изчезна от лицето на светлокосия. Без да каже нито дума, той тръгна по коридора. Но след три-четири крачки, все пак се обърна:
— В училище господин следовател, в училище! — чу Саша сухия и отсечен отговор.
— Така… — В училище, значи. С други думи, в ГДР. По всичко изглежда, че нашите служби са го намерили заедно в неговата родна Щази.
За изминалия половин час картината пред летището се промени: новите познати от шофьорските среди, изглежда, дочакаха подходящите си клиенти и напуснаха площада. Слава богу, понеже тяхното внимание започна малко да досажда на Турецки. Особено ако е от бившите южни братя от страната на Съветите.
Той пак обходи площада и разгледа тълпата. Видя двама познати оперативници от „Петровка“. Бяха цивилни и явно работеха, а не посрещаха някой пътник. Саша им кимна сдържано, те отговориха по същия начин и се обърнаха. Пак мина покрай подновената редица таксита, надничайки във всяка волта с шофьор на волана, и изучавайки по този начин контингента.
6.
Стоеше допрян до стената и ловко чоплеше семки, като изплюваше по снайперистки шлюпината в коша на метър от себе си — красив младеж с тъмен полегат перчем над челото, малки мустачки, остри очички, които непрекъснато шареха настрани в очакване на клиент. Не беше широк в раменете, а на ръст бе такъв, какъвто предполагаше Турецки. Изобщо деликатен младеж. Саша мина край него с бавна крачка, проследи ръката, която поемаше семките от лявата шепа ловко като клюн и ги запращаше в устата. И още преди да успее да разгледа синкавите буквички на пръстите, знаеше вече, че точно това е търсеният от него „таксиджия Гена“. За по-сигурно мина още веднъж: момчето изтупваше от коженото си яке полепналите шлюпини. После извади от джоба на панталоните си чиста кърпичка, без да бърза избърса старателно ръцете си и на пръстите, свити в юмрук, Турецки прочете… „СЕНЯ“. От изненада обиколи още петдесетина метра, обърна се и не откри момчето. Само това липсваше! Той се засили обратно, започна да се обръща настрани и накрая го видя: шофьорът вървеше между колите към сиво-бежовата си волга. Не, не е важно дали е Гена или Сеня. Нали и Саша не разчете веднага надписа, а си беше поставил за цел. А пък Кочерга го е зърнал между другото и е нямал специална цел. Може и да е сгрешил, понеже изписването на буквите си прилича.