От пияцата тръгна червен москвич четирийсет и първи модел и Турецки видя номера на волгата. Слава богу, сега Сеня може да заминава където си ще: все едно, вече е засечен. Не е трудно да се намери… Чакай, каза си веднага, а защо да го търси, като е тук? Сигурно мозъкът му блокира от лавината неуспехи. Не бива да го пуска никъде!
Саша се огледа по площада, но всичко бе наред: оперативниците не бяха заминали никъде. Една минута му стигаше, за да се разбере с тях да помогнат…
Семьон Иванович Червоненко не можеше да разбере нищо. Клатеше глава, но в очите му се четеше неразбиране. Сигурно за стотен път Турецки упорито се опитваше да му обясни, че прокуратурата няма никакви претенции конкретно към Семьон Иванович, а само го моли за помощ. Най-сетне, изглежда, изплашеният Сеня разбра и потвърди, наистина първо не много уверено, че е работил във вторник на шести октомври, и то тук, на Шереметиево. Смяната му е била от три следобед до единайсет вечерта, по график, това помнел твърдо. Но кого е возил, къде и кога — това никак не можеше да си спомни. Той мяташе къси погледи към работниците от транспортната милиция, в чийто кабинет се провеждаше разпитът, сякаш те можеха да му подскажат нещо смислено. Господи, само такъв глупак не беше се стоварвал на грешната глава на Турецки!
И той започна да задава подсещащи въпроси:
— Семьон Иванович, нека да се опитаме заедно да възстановим забравената от вас картина на работния ден миналия вторник. Значи — спомняте ли си? — около пет вечерта сте взели двама клиенти ето там, до изхода на залата за пристигащи пътници, и сте ги закарали на Ленински проспект, така ли беше? Когато те излезли от таксито ви, веднага ви е наел друг човек, който ви е помолил да го откарате у тях на „Болшая Бронна“. Сега спомняте ли си?
Сеня дълго разглежда следователя от Главна прокуратура и в очите му плуваше съмнение. После премести погледа си върху милиционерите и повдигна рамене. Изглежда, усещаше в думите на Турецки някакъв номер, много опасен за него, и нищо не искаше да си признае. Не и не. Върви доказвай: не съм бил, не съм видял, нищо не помня. Най-добрата защита. Но в края на краищата съвестта му заговори или сам реши малко да отпусне парата.
— А къде е тая „Болшая Бронна“? Май не знам такава улица — започна той със силен украински акцент.
— Отдавна ли сте в такситата?
— Ами седма година, що? В Москва сме от два месеца. Ние сме украински преселници, от Таджикистан. Там такива работи стават, че ние с жената се грабнахме и тук. Добре, че братът на жената беше дошъл тука. Той ме оправи в таксиметрите. Ама закриха парка и сега с брата на жена ми работим като частници — все така на руско-украински обясни Сеня.
Ама че човек! Турецки вече започна да се съмнява — дали е същият?
— „Болшая Бронна“ е в центъра на града, близо до площад „Пушкин“ и улица „Тверска“. Ето, погледнете картата. — Саша отиде до голямата карта на Москва, окачена на стената. — Следете, тук е Шереметиево. Вие сте карали по Ленинградско шосе, после по проспекта. Тук е летището. Ето продължавате — улица „Горки“, сега „Тверска“, „Садовое“. Тука са Патриаршите езера…
— А! — възкликна най-сетне радостно Сеня. — Така беше! Спомних си! Другарю следовател, защо да ви лъжа? Забравих, не познавам добре Москва. А за мъжа, вярно казвате, там го карах. До оная, как се казваше… „Бронна“! Той беше само по риза, каза, ще замръзна, ще пукна от студ. А какво е станало? Нищо такова не съм забелязал. Нормален човек. И добре заплати. Ама какво, да не е убил някого? А как ме намерихте? Ех, че работа имате! — все така на украинско-руски продължаваше шофьорът.