— Семьон Иванович, щом си спомнихте оня по ризата, хайде сега се постарайте, ако можете, да си спомните всичко отначало. Преди да тръгнете за „Болшая Бронна“, кого качихте на летището, къде ги карахте, какво ви казваха. С една дума — постарайте се да си спомните всичко, дори несъществените за вас детайли. Това е много важно за нас.
Червоненко отново намръщи виновно чело.
— Нищо… другарю следовател. Ако щете с нож ме режете. Карах мъж, вярно! — В гласа му прозвуча отчаяние. — Ама кога беше, да ме убиете… Може да е било във вторник, а може и да не е.
— Чувствам, Семьон Иванович, че ще се наложи двамата с вас спокойно и методично да си спомним всичко, което сте правили във вторник преди работа. И след това. Кога завършихте работния си ден, какво правихте в сряда сутринта, тоест да изградим веригата от конкретни неща, разбирате ли? А след тях ще се появят и детайлите, подробностите. Между другото, това много помага. Не сте ли опитвали?
Червоненко размишлява няколко минути, прехвърля нещо в ума си, накрая пророни (именно пророни!):
— Да ме прощавате, другарю важен следовател, ама вие случайно да не подозирате мен?
Ех, че го изтърси! Така не са наричали Турецки и най-големите подмазвачи.
— Тогава кажете направо, а не това-онова… Аз оня замръзналия го видях чак като ме спря, седна отзад и само каза: „Замръзнах, карай, шефе, на «Бронна»“. А аз му рекох: „А къде е тая улица?“ За която вие, другарю важен следовател, правилно казахте, че първо е „Горки“, сега „Тверска“, и „Пушкин“…
— В каквото искате ще ви се закълна, Семьон Иванович — Турецки много усърдно огледа всички ъгли на милиционерската стая, сякаш търсеше модните сега икони, сложени в някогашните „червени кътове“. — Нямаме никакви претенции към вас, в нищо не ви подозираме. Обаче лично вие можете да ни помогнете да намерим много важен криминален престъпник, по-точно убиец, разбирате ли? Всичко зависи само от вас, от това дали ще си спомните или не. Но при всички случаи ще ви бъдем благодарни.
„Господи — примоли се Турецки, — нима успях да проникна в душата на този плашлив човек! — А между другото, на какво отгоре да е храбър, щом е преселник и живее в столицата като птичка небесна? Но от друга страна, като всеки нормален… да, именно като всеки нормален съветски човек трябва да помни, че по силата на установените стереотипи (и то не най-лошите), просто е длъжен да помага на правозащитните органи. Та това е в кръвта на всички ни. В майчиното мляко.“
Червоненко размишляваше, а на лицето му се отразяваха не най-сложни мисли. Турецки най-много се страхуваше, че сега ще каже: „Ами аз пристигнах празен на летището.“
— Та-ка. — Семьон Иванович извади като пистолет показалеца си. — Вторник… От сутринта жената искаше да отида при Игор… Това не е важно, аз й казах, че няма да ида. На мен, да прощавате, ми отмъкнаха чистачките. Затова още сутринта се приготвих да отида на пазара. Размотавах се два часа и намерих чистачки. Точно там помислих, че двата часа са изгубени, а не виждам как ще ги наваксам. Реших да ида на летището. Валута все пак, това-онова…
За Червоненко тази изповед не беше приятна, човек можеше да го разбере, но на следствието бе нужна всяка минута от работния му ден.
— Откарах две дамички. Едната слаба такава, а проклета, като вещица.
— А колко беше тогава часът, Семьон Иванович?
— Или два, или два и половина.
— Тогава не трябва за жените, карайте направо следващите пасажери.
— Тогава пак се върнах в Шереметиево, а там вече бяха заели всички места. Там, тоест тука. — Червоненко се огледа подозрително и като понижи глас, добави: — Всичко е навързано, синджир марка е тя, другарю важен следовател.
Да, наистина има от какво да се бои: ако заяви на същите тия момчета от транспортната полиция за това, веднага ще се лиши не само от дневната печалба, но може и от нещо много по-голямо. Саша ли не го знае?
— Карам значи аз наоколо, няма къде да спра, а в този момент тича към мен едно момче, чужденец на вид, и ми маха с ръка. Спрях, спуснах прозореца, а той ми подава немска хартийка и казва: „Ето ти петдесет марки, карай бързо на Ленинградски проспект.“. И сам си отваря задната врата и сяда.
— В колко часа?
— Мисля, че в пет часа, другарю важен следовател.
— И какво, сам ли беше?
— Сам. Много добре си спомням… А как изглеждаше ли? Ами спортен. Целият с дънки. Къса коса, тъмна, като вашата. И на ръст като вас. Години? Ами не повече от трийсет…